Скоро се върна от турне в Англия (Бристъл, Норич, Лондон), как се променя текстът ти, когато го четеш пред публика извън България?

По време на турнето в Англия на всяко представяне на книгата преводачката ми Изидора Анжел четеше откъси от книгата на английски, а аз четях същите откъси на български. Не за друго, а за да чуят музикалността на българския ни език и за да си дадат сметка, слушайки двата текста един след друг, колко добре текстът е преведен на другия език и как точно запазва музикалността си при превода. А в това отношение Изидора Анжел се е справила чудесно. Както впрочем са се справили всички мои преводачи.

Разкажи ми за новата ти стихосбирка „Някой ме вика по име“ – кой е този „някой“? И как идва усещането, че отново е време да създаваш поезия?

Този „някой“, който ни вика по име, живее с нас 24/7 и ние често забравяме за него. Сещаме се, че е там, едва когато останем сами и се почувстваме самотни. Или пък когато се изгубим и този „някой“ ни повика по име и ни припомни кои сме и накъде бяхме тръгнали. Поезията идва при мен обикновено като проблясъци, на талази. Имам периоди, в които пиша много поезия, дори не мога да смогна на себе си, но имам и периоди, в които изобщо не пиша. В които ми липсва „ферментът“ за създаване на поезия. Аз не съм от писателите и поетите, които всеки ден сядат и пишат. За мен едно стихотворение или един прозаичен текст трябва да узрее, за да се откъсне и да падне от дървото. От теб се изисква единствено да си там в този момент, за да го хванеш. И когато ти се напълни кошницата и нямаш място за повече в нея, да я раздадеш на останалите – като стихосбирка или роман. 

Ако можеше да си обещаеш едно нещо за тази година – какво би било то (не професионално, а човешко)?

Ще си обещая няколко неща: да не изоставям себе си в нито един момент, да съм Буда сред пожара, да не забравям да виждам раненото дете във всеки, който не ме обича. Във всеки, който ме обича. Да не забравям да танцувам.