Аличе Рорвахер избягва етикетите – включително и този за „женския поглед“ в киното. За нея чувствителността не е въпрос на пол, а на отношение. Надеждата не е утеха, а действие. Киното не е бягство, а форма на присъствие. Тя вярва в зрителя повече, отколкото в себе си. Убедена е, че именно той довършва филма – със своето въображение, опит и морален компас.

Аличе Рорвахер принадлежи към онези редки индивидуалности, които са водени от мистериите на живота и човешките отношения. Киното ѝ се движи на странни скорости – понякога назад, понякога встрани, почти никога напред по права линия. То не цели категорични отговори, а оставя място за колебание, за съмнение и за търсене. Във филмите ѝ има тих поглед, несигурност, понякога дори наивност – но именно в това е силата им. Те не убеждават, а питат. Не поучават, а наблюдават. Често се връщат към миналото – към селски общности, към забравени ритуали, към хора, живеещи извън центъра на вниманието. Но това не е носталгия. Това е начин да се говори за настоящето – за морала, за избора, за отговорността към другия. В свят, в който всичко се случва бързо и шумно, нейното кино настоява за бавност и внимание. Сред най-известните ѝ филми са Le Meraviglie („Чудесата“), Corpo Celeste („Небесно тяло“), „Hungry Hearts“ („Гладни сърца“) и „La Chimera“ („Химера“). В тях Аличе изследва човешките взаимоотношения, семейните и социалните конфликти, съчетани с фин и чувствителен поглед към психологията на героите. Киното ѝ е кротко, но проникновено, оставящо у зрителя размисъл за паузите, които всъщност говорят най-много.

Родена в Италия, с майка италианка и баща германец, Аличе Рорвахер израства между различни култури, езици и начини на мислене. Може би затова нейните филми никога не са категорични. Те съществуват в междинното пространство – между реализъм и приказка, между документално и митологично, между жестокост и нежност. „Чудесата“, „Щастливият Лазаро“, „Химера“ са истории за хора, които не се вписват, но и не се отказват да бъдат част от света. В този свят важна роля има и сестра ѝ – Алба Рорвахер. Не просто като актриса, а като присъствие, като доверие, като общо дишане. Сестринството им се усеща във всичко – в начина, по който телата им заемат пространство, в погледите, в паузите. Алба не „играе“ в киното на Аличе, тя го обитава и тази близост придава допълнителна крехкост и истинност.

Срещаме се с Аличе Рорвахер в Берлин, по време на 38-ите Европейски филмови награди, където тя получи почетно отличие за приноса си към европейското кино. Разговорът ни не е за успеха, а за смисъла; не за кариерата, а за пътя; не за позицията, а за въпросите, които си струва да бъдат задавани – в киното и извън него.

Получавате това почетно отличие тук, в Берлин  – изненада ли ви и какво означава за вас?

Много съм щастлива. В началото бях наистина изненадана, но наградата ми дава и силен тласък да експериментирам отново. Всъщност – да експериментирам още повече. Парадоксално е, но след като вече си получил подобно признание, се чувстваш по-свободен да рискуваш, да пробваш, да стигнеш по-далеч. За мен това е едновременно голяма чест и голяма радост.

Прочетох във Variety, че планирате да режисирате ням филм. Това ли е поредният ви начин да продължите да експериментирате с киното? 

Този проект се роди от желанието и нуждата да си зададем въпроса дали киното преди появата на звука е просто миналото на звуковото кино, или е съвсем друга форма на изразяване. Когато гледам как младите хора днес общуват с образи и с музика, си мисля, че кино без диалог, изградено само от образи и музика, е нещо изключително съвременно.
Затова този проект е опит да се запитаме дали нямото кино е просто предшественик на звуковото, или е самостоятелен език. Не знам отговора – и точно това искам да изследвам.

Когато гледам филмите ви, усещам силна връзка с миналото – реализъм, социална и морална чувствителност. Защо избирате именно тази територия?

Вероятно защото в моята градина, в моята земя, именно тези „растения“ са поникнали. Това е почвата, от която идвам. Но етиката е много важна, киното не е просто разказване на история – то е начинът, по който гледаме на историята. А как гледаме настоящето и как си представяме бъдещето е един от най-централните въпроси на нашето време.
Особено ако искаме да си представим едно по-малко предсказуемо бъдеще от онова, което ни се предлага днес.

Режисурата все още ли е мъжка професия? 

Да, това е много мъжко поле. Но ми се струва странно, че винаги питат жените как се чувстват като жени в киното. Мисля, че е време да започнем да питаме мъжете. Това е като да питаш оцелелите от война как са се почувствали, вместо да питаш онези, които са започнали войната – защо са я започнали.

Италианското кино исторически е доминирано от гигантски фигури като Фелини, Де Сика, Пазолини. Вие чувствате ли, че продължавате тази традиция, или по-скоро се опитвате да се откъснете от нея?

Трудно е да се каже, защото говорим за хора, които могат да бъдат мъже, жени или извънземни – но преди всичко са велики поети и велики режисьори. И съм щастлива, че са съществували и че са доминирали киното. Не ме интересува дали са били мъже или жени. Ако говорим за велики режисьори, те просто са велики. Проблемът е, когато започнем да ограничаваме понятието за „женски поглед“. Така всички губим – и мъже, и жени. Или иначе казано – може би е време да започнем да говорим и за „мъжко кино“.