Работите със страха. Български автор на хоръри каза наскоро, че ако той не се страхува, докато пише, няма как и читателите да изпитат страх.

Абсолютно съм съгласен. Докато човек пише за емоции, трябва да ги изпитва, иначе няма как да ги предаде на читателя. Независимо дали става дума за ужас, страх, смях, любов. За да пише за психопати, писателят трябва да намери своя вътрешен психопат. Когато бях малък, често изпитвах страх и най-много ме беше страх от тъмното. Майка ми ме изпращаше да донеса картофи от избата. Възприемах го като най-голямото психическо предизвикателство за целия ден. Изтръпвах. Представях си, че на един от рафтовете седи 30-сантиметрово човече със заострени уши, към което в никакъв случай не трябва да поглеждам, за да не ми направи нещо.

Не бяхте ли казали на майка си, че ви е страх?

Страхувах се, но същевременно нещо в тази тъмнина ме привличаше. В последните години започнах да се занимавам с планинско катерене и пак причината е в мой страх – от височини. Не го правя за адреналина, а за да видя как ще реагирам на стреса. Паниката и след нея чувството, че е страхотно. Аз лесно се плаша, но нещо в мен харесва чувството на страх.

В училище Несбьо трябвало да напише есе от типа „Един хубав ден в гората“. Вместо исканите 2 той написал 12 страници, но в съчинението му никой не се връща жив от гората. А любимата му книга на 7-годишна възраст е „Повелителят на мухите“ заради корицата с набучена на кол свинска глава.
 
Не можем да не говорим за Хари Хуле. Не ви ли е идвало да убиете героя си, както Конан Дойл се опитва да убие Шерлок Холмс, защото му е омръзнал. Въпреки че вие в почти всеки роман го унищожавате с толкова много пиене.

Не, аз имам план за Хари. Разбира се, той няма да живее вечно, но предстои да видим какво ще стане.