Като организация никога не сме гледали на историята на комунизма като на самоцел. Това не е героична история, а труден разказ, който ни помага да разберем настоящето – защо сме такива като общество, защо имаме толкова малко доверие един в друг и в институциите. Само когато се изправим пред миналото без страх, можем да градим по-зряло общество днес.

Как в тези нови посоки колаборирате с Фондация „Америка за България“?

Екипът на Фондация „Америка за България“ продължава да подкрепя нашата работа за превръщането на лагера „Белене“ в устойчиво място на памет и образование. Сътрудничеството ни се основава на споделено разбиране – че миналото трябва да се помни, за да може обществото да върви напред със самочувствие и отговорност.

Виждаме пряка връзка между предприемаческия дух, който фондацията насърчава, и усилията ни да разказваме историята на комунизма. Фондацията ни подкрепя и в контактите с бизнеса, защото гражданското общество в България няма как да бъде стабилно без сътрудничество с частния сектор. Бизнесът има своя роля в изграждането на култура на почтеност, доверие и ангажираност – ценности, които стоят в основата на всяко свободно общество.

Свободата никога не е даденост. Тя се запазва само когато ѝ отделяме внимание – чрез образование, партньорства и съвместни усилия. Именно в това се срещат нашите каузи с тези на „Америка за България“ – в убеждението, че устойчивите общности се градят от свободни и отговорни хора.

Скоро ще навлезем във втората четвърт на 21. век. Научихме ли се да четем историята?

Живеем във време на дефицит на внимание, бързи формати и нови технологии. Изкуственият интелект ускорява този ритъм още повече. Все по-малко хора имат време за история, а и в образованието през последните години приоритет беше СТЕМ, не хуманитарните науки.

Това прави историята – особено онази, която не е черно-бяла – трудна за разказване. Но именно тя възпитава критично мислене, кураж и доблест, защото показва хората в тяхната сложност и противоречия, а не като идеализирани фигури. Истинските уроци идват от обикновените хора, които са правили правилното нещо не за да останат в историята, а защото са вярвали, че така трябва – за близките си, за децата си, за достойнството си.

Това е най-големият урок от работата ни с историите на оцелелите от лагера в Белене: че човек трябва да пази надежда и достойнство дори когато знае, че за него самия нищо няма да се промени.