Замисляме ли се имат ли нашите деца правна култура, нещо, без което едно общество не може да функционира добре? Съдия Татяна Жилова вижда интересен извор на правна култура – художествената литература. Фондация „Америка за България“ оценява потенциала на проекта „Върховенство на правото през призмите на литературата и философията“ и го прави възможен. С него децата се учат да разплитат сложния възел на правните решения, но е провокация и за възрастни.  

Макар че отдавна не съм ученичка и отдавна не съм се връщала към тези литературни текстове, проектът „Върховенство на правото през призмите на литературата и философията“ изкуши въображението ми и ме накара да препрочета поне Йовковата „Албена“. После се опитах да си представя обвинителния процес срещу нея – това, което авторът оставя неразказано и което симулират учениците, ангажирани в проекта. Така те извървяват първите стъпки в изкуството да откриеш, че всеки има своята истина, и в контекста на това да отсъдиш кой е правият и кой е виновният.  Съдия Татяна Жилова – авторът на идеята за проекта, притежава ерудицията и чувствителността и за двете – литературата и правото, и неслучайно вижда възможностите на пресечната им точка. 

Съдия Жилова е европейски съдия. Работи в седалището на Единния патентен съд в Париж още от основаването му. В същото време е и съдия в Административен съд – София град. Д-р Жилова е хоноруван преподавател по право на интелектуалната собственост в СУ „Св. Климент Охридски“. Била е председател на Съюза на съдиите в България. За 2024 г. е в класацията на Managing IP на 50-те най-влиятелни личности в света в сферата на правото на интелектуалната собственост. 

Завършили сте първо българска филология, след това право. Какво в литературата ви подтикна към правото? 

Започнах да уча българска филология в Софийския университет с намерението да стана журналист. По това време сестра ми и приятелят ми (впоследствие и съпруг) учеха право. Те четяха с мен фолклор, антична литература и руска класическа литература, а аз надничах в римското право, историята на българската държава и право и гражданското право. Беше ми много интересно, защото виждах много допирни точки между литературата и правото – и двете сфери на интелектуална дейност осмислят и възпитават обществените отношения, но от различна гледна точка. Когато бях в последния курс на филологията, настъпиха демократичните промени, прие се сега действащата конституция и започна да се изгражда нов правов ред. Това беше изключително динамично време, пълно с предизвикателства и нови надежди. 

Вие сте в класацията на Managing IP – 50-те най-влиятелни личности в света в сферата на правото на интелектуалната собственост за 2024 г. Фактът, че сте фокусирана върху този дял на правото, говори, че по някакъв начин не сте скъсали с литературата. 

Всъщност в момента аз се занимавам с патентно право – правото върху изобретенията в областта на техниката, които заедно с полезните модели, търговските марки, географските означения и промишлените дизайни формират така наречената индустриална собственост, която е част от общото понятие за интелектуална собственост. Литературата отнасяме към авторското право, което е друга част от интелектуалната собственост. Въпреки че реших да се посветя на правната природа на техническите изобретения и чета основно техническа литература, моята първа любов си остава художествената литературата и винаги търся начин да се връщам към нея. 

През какво мина пътят ви към световното признание? 

Признанието на английската класация Managing IP е резултат от работата ми в Единния патентен съд, който има много широка юрисдикция, включително и извън Европейския съюз. Делата, които разглеждаме, са с много голямо значение за развитието на техническата база на обществото и на икономическите пазари. Всички колеги в съда заслужават това признание. 

Сънувате ли съдебни процеси? Държат ли ви будна нощем съдебни казуси?

О, да, разбира се. Много съдебни дела съм решила насън. Понякога липсващото парченце от пъзела се подава услужливо от подсъзнанието, точно когато уморено съзнанието спи.  

Как постигате баланса между собствената си природа, емоционалност, житейски опит и лична преценка и върховенството на закона? Вземали ли сте съдебни решения в противоречие с тях? 

Подкрепата на семейството ми е много важна за мен. Без нея не бих могла да се справя с огромното напрежение и отговорност. Много е важно съдията да не живее изолиран само в съдебната си дейност и да не губи връзката с живия живот. Прилагането на закона не трябва да е формално и върховенството на закона не е самоцел. На първо място трябва да се държи сметка за разума на закона и за пропорционалното засягане на права и интереси, да се преценява винаги как едно съдебно решение ще се отрази на индвидуалните отношения между страните, както и какво послание носи за обществото. Затова съдията има право да действа по вътрешно убеждение и собствена преценка. Не съм склонна да пренебрегна вътрешното си убеждение, въпреки че в административното право (в областта на което работя в националната съдебна система) нормативната уредба има предимно императивен характер. В подобни случаи не може да се отсъди contra legem и ми е много трудно, но се старая да изразя личното си отношение в мотивите на съдебния акт. 

В личните ви отношения надига ли се гласът на съдията понякога?    

Много често. Далеч преди да стана съдия, още от дете имах изострено чувство за справедливост.  Баба ми наричаше мен и сестра ми „съдиичките“, защото постоянно въдворявахме справедливост в нашия детски свят. Сестра ми сега е нотариус. Но считам, че личните отношения са по-сложни. Там нищо не може да бъде оставено „без движение“, не могат да се дадат задължителни указания и не текат преклузивни срокове. Старая се да не смесвам двете сфери, което не е лесно.

Европейски съдия сте. Доколко и по какво се различава правната култура у нас от тази в другите европейски държави?

В европейските държави правото е върховна ценност и правосъзнанието на обществото е на много високо ниво. Това е видимият резултат от една стабилна ценностна система, изграждана много години чрез семейни и културни традиции, образование и нравствен интегритет. Има огромно доверие към съда. Не съм чула някой, който е загубил делото си, да казва, че съдията е некомпетентен, дори не мога да си представя, че някой би допуснал, че съдът може да е корумпиран. У нас липсва добре изградено общесвено правосъзнание, гражданското ни общество боледува. Това ерозира и съдебната система, все пак съдиите са част от това общество. Доверието към съда е критично ниско. Реформата в съдебната система няма да е успешна, докато не реформираме обществото, а това е дълъг процес. Убедена съм, че отправната точка трябва да е образованието на децата. Трябва да се обърнем към идеите на Просвещението – образованието и разумът ще помогнат за по-добрия обществен ред.