Как узря идеята и как събра куража за книгата? 

Събирам куража вече 5-6 години. Събирах казуси и истории. Класифицирах ги. Подреждах ги. Разигравах ги. Над 900 истории. Някои мои, други на колеги. Имам десетки примери за типични случаи – отключване на психично разстройство, отпадане от училище, срив след развод, суицидност при деца. И все не събирах смелост да ги представя по достъпен начин. Подтикнаха ме пак моите студенти и липсата на практика в обучението им. Идва кървящо дете с прерязани вени.

Теорията не може да ти помогне да овладееш този случай. Да не се паникьосаш. Първо да гушнеш детето. После всичко останало. И по дяволите протоколите и досиетата. Хората в социалната сфера масово не разбират с какво се занимават. Обществото също не е наясно. Искам професионалистите да са разпознавани, ценени и мотивирани. Младите хора да са ориентирани. Обществото да не се лута. Затова реших да пиша като човек, не като професионалист. Най-трудното нещо, което съм правила през живота си.

Има ли история за провал сред твоите чужди истории? 

Да, за един от двата мои най-ярки професионални провали. В този случай екипът ми си свърши прекрасно работата. Много пъти изоставяно и насилвано, детето пристигна при нас късно, на около 10 години. Когато се разделяхме, беше на 19. Беше станал красив, рус, бял, синеок младеж, с изправена стойка и благ поглед. Все още имаше лек дефект в говора, но говореше структурирано, водеше диалог, когато дойде – издаваше само нечленоразделни звуци. Беше станал прецизен. Правеше ми мило забележка, докато работя, да не се прегърбвам. Беше успял да завърши училище. По ред системни причини не можехме да продължим грижите за него. Постарахме се да го прехвърлим при колеги, при които грижата ще е добра.

Трябваха му още 3-4 години, за да стане самостоятелен. Видях го след около година и нещо. Оказа се, че колегите не са повярвали, че това момче може да бъде успешно, да води самостоятелен живот. Не го бяха подкрепили в тази посока и го бяха прекършили. При срещата ни аз видях изгаснал поглед, потъмняла кожа, прегърбена под невидима тежест фигура. Това момче, което се движеше елегантно като котка, се беше превърнало в нещо съвсем различно. Тази картина не ми дава мира. За мен това е провал. Нашият успех беше съсипан. А той имаше професия на градинар. Благодарение на него, докато беше в нашия център, имахме чудни градини. Той им говореше на цветята, растеше с тях. Там където отиде да живее, имаше двор. Но те изобщо не му бяха позволявали да градинарства. Ето защо съм толкова взискателна към колегите. 

Какво очакваш да си мисли човек, след като прочете книгата?

Че може повече. Както аз си го мисля, като отида на тренировките на моите баскетболисти. Да се замисли човек колко много има, колко много може и ако успее да го даде на някой друг, прекрасно. Но дори и да не успее да го даде на друг – поне да не ощети себе си, за да не ощети и обществото.