Докато говорим с Офелия, пристигат мострени копия на „Моите чужди истории“. И макар че името ù вече е на кориците на много книги, виждам голямото ù вълнение, защото тази е различна, написана е на непрофесионален език. Съдържа 13 истории, подбрани от около 900. Изцяло истински. Покъртителни. „Но виж как този необичаен формат пасва на дланите и пръстите. Държиш едни тежки истории в ръцете си, но са ти по мярка, можеш да ги допуснеш в себе си и да се справиш с тях“, усмихва се Офелия. 

Боряна, умната, красива и щастливо влюбена в свой прекрасен съученик Боряна, с която малкият град навремето се е гордял, живее 30 години като залутан из тъмнините на съзнанието си бездомник, след като катастрофа скъсва нишката на живота на любимия ѝ и изключва светлината в душата ѝ. „Нито мъж, нито жена, има брада, но има и гърди. Има сила като за спаринг партньор на Крали Марко, а в очите не виждаш от дълбочина – издълбана дълбочина“ – такава е някогашната красива и умна Боряна, когато е доведена в новооткрития в града център за хора с увреждания. Вече е почти на 60. Но под грижите на екипа социални работници, включващ и отдаден млад арттерапевт, започва да извървява пътя към себе си. След месеци Боряна е с боядисани коси, маникюр и нова блуза – „Хубава е нали“, казва го самата тя с усмивка, и най-важното – връщат се спомени и рисува, рисува прекрасно. Как ще продължи този житейски път, ще може ли Боряна да заживее частично самостоятелно, бъдещето ще покаже. Остава надеждата. 

Това съвсем, съвсем накратко е едната от 13-те истории, които разказва Офелия Кънева.

Не, тя не е писател и нейните истории не са родени от писателското ѝ въображение. Те са съвсем истински, от нейната и на нейни колеги професионална практика. Офелия работи в сферата, която малко суховато наричаме социални услуги и към която често пъти гледаме само с тъга и със скепсис. Сферата, чиято роля е да променя прекършени съдби, да отваря пътища там, където те изглеждат завинаги затворени, да връща достойнства, усещането за собствена сила и развитие,  може би дори и усещането за щастие. Така видях нещата по време на разговора си с Офелия Кънева, която е създала в големи и малки градове и села около 60 социални центъра за хора с увреждания, изоставени деца и възрастни хора. 

Офелия излъчва фин баланс от вътрешна увереност и чувствителност, далечна на сълзливите сантименти, от твърдост и топла женственост, прозираща и в маниера, и в стила ѝ – „Жената няма нужда да подчертава своята еманципираност“, казва моята събеседничка. Икономическото си образование – доцент е по икономика – надгражда със специалността „Социални дейности“. Фокусира се върху „Управление на социални организации“. Продължава със социология: „Исках ясни параметри на нещата, а и числата са разбираеми за всички, с тях се отчита движението най-добре“. Прави докторат върху темата за управлението на образованието. Като експерт, гради мостове между властта и социалните дейности. Университетски преподавател, член на Икономическия и социален съвет и председател на Комисията по европейски политики и европейски процес, Офелия е автор на много книги, свързани с различни професионални аспекти. 

Пътува интензивно и заради работата си, и за удоволствие. Говори с искрен възторг за красотата на България, от нея разбирам „какъв невероятен парк има около реката в Тутракан“. Пътува много и по света, среща се с различни култури, смее се, че дори в обществените стигми ние, българите, сме поне по-искрени и по-открити. 
Продуцент е на документалния филм „Не една мечта“, даващ различен поглед към живота на  децата в социалните центрове.             

За първи път дръзва да представи  не професионално, а както казва самата тя „по човешки“, спазматичните състояния на обществото ни, изразяващи се в трагични личностни съдби, и възможностите да се помогне.  

Заглавието на книгата ти е много силно – „Моите чуж-ди истории“. А твоята твоя история каква е? Гледайки те, мисля, че си имала щастливо детство… 

Не щастливо, но не и нещастно. Брат ми все питаше защо казваме, че телевизорът ни е черно-бял, като имало и нюанси на сиво. Явно сме се нуждаели от повече цветност и сме я търсели навсякъде. Но имах прекрасни родители. И двамата до днес не спират да се развиват, да са адекватни на времето. Те са едни от най-големите ми критици, макар че винаги са уважавали моите решения. Дори като преподавател още се консултирам с баща ми. И той много ми помага. Но не съм била глезено дете и това ме е направило силна.   

Синът ти вече излиза от детството, на 18 е. Приятели ли сте?  

 Според мен приятелството не е задължително между деца и родители. Аз държа да разбирам детето си, да изслушвам, да вниквам в неговия език. Но той трябва да може да бъде себе си, да се отбранява със собствените си ресурси. Синът ми израсна сред колегите ми в социалните услуги.

Кърмела съм го на път, спал е между два стола. Но мисля, че е благодарен за това. Мисля, че това го прави по-уверен в намирането на качествени приятели и в поддържането на по-добра здравословна дистанция с хората. Ако гледаме на децата си като на личности, които уважаваме, не е нужно да се сприятеляваме с тях.