Неруда е и човекът, който ѝ казва, че има прекалено много въображение за журналист. „Живеех в изгнание във Венецуела след преврата в Чили и не можех да си намеря работа като журналист, а това беше единственото, което можех да правя. Правех го зле, но беше единственото. Работех какво ли не, за да храня децата си, но мисля, че имах много истории вътре в мен – на семейството ми и на страната ми, и исках да ги разкажа. Когато почина дядо ми в Чили, започнах да пиша едно писмо, за да се сбогувам с него, в което му разказах първото нещо, което той ми беше разказал за нашето семейство. Това беше начин да му покажа, че не съм забравила нищо.“

Така се ражда „Къщата на духовете“, която става огромен хит по целия свят. „Никой не очакваше това! Аз бях абсолютно непознат автор, нямах никакъв опит и не знаех какво правя. Беше един много мръсен ръкопис, покрит с петна от кафе и супа, защото пишех в кухнята. Книгата стана голямо събитие на панаира във Франкфурт през 1982 година и всеки издател я искаше поради някаква причина. Аз живеех във Венецуела и почти година по-късно нямах идея какво се случва в Европа. Вече пишех втората си книга, когато започнах да получавам коментари за успеха на „Къщата на духовете“. Ако знаех, може би щях да съм се препарирала от страх.“ 

Защо семейството е винаги в основата на историите ѝ? „Повечето семейства в моите книги се сблъскват с хора, с които не са кръвно свързани. Имам много сюжети за осиновяване или за други житейски срещи, които сближават хората. Това е главно защото идвам от Латинска Америка, където семейството е много важно. Не можеш да очакваш подкрепа и закрила от правителството. Ако си бременна или безработна, семейството ти се грижи за теб. Аз съм израснала със задължителен обяд при дядо ми всяка неделя. Отсъствието беше немислимо, можеш да пропуснеш един-единствен обяд, ако си много болен. Цялото семейство може да се скара, да обещаят да не се видят повече и следващата неделя всички пак са там. Това е опората, която държи всеки един от нас.“

Предишният ѝ роман „Вятърът знае името ми“ разказва за травмата от загубата на тази опора. „Историята е за семейство, идентичност и изоставяне. Започва с едно пътуване точно преди Втората световна война в „Нощта на счупеното стъкло“, в която Германия напада еврейските квартали в Австрия и много от децата са изпратени в Англия – около 10 хил. Без родителите си, качени на влак и изпратени в друга държава, без да знаят кой ще ги посрещне там и какъв живот ще имат.

Повечето от тези 10 000 деца никога не виждат семействата си отново, защото са убити от нацистите. Много трагична раздяла и травма! Спомних си тази история, която многократно се е появявала в съзнанието ми през годините, тъй като идеята да изпратя децата или внуците си на незнайно място ме плаши безкрайно. А то започна да се случва и тук на границата – семейства са разделяни. Хората идват да търсят нов живот, но вместо това са затваряни в клетки и депортирани.“ 

За последния си брак с Роджър Исабел разказва, че първоначално не е искала да се омъжва отново. „Влюбих се в Роджър – мъжът, който дойде от Ню Йорк в Калифорния точно преди пандемията и много искаше да се оженим. Аз не исках – на по 80 години сме, какво казваме на децата си. Но за него беше въпрос на обвързване. Той е много възпитан мъж и искаше всичко да е както е редно. Един ден неговата внучка Ана, която тогава беше на 7 години, отишла в училищната библиотека и попитала: „Чували ли сте за Исабел Алиенде?“ Библиотекарката отвърнала: „Да, чела съм нейни неща“ и след кратка пауза Ана допълнила: „Тя спи с дядо ми“. И тогава Роджър каза: „Това е ужасен пример за децата, трябва да се оженим?“