Оженихме се и започна пандемията, а ние живеем в много малка къща с една спалня. Оказахме се затворени в нея за две години. Но всъщност за тези две години се опознахме сякаш сме били заедно 20 години. Не можеш да скриеш нищо в малка къща с една спалня – смее се Исабел. – Хората ме питат какво е да се влюбя на моята възраст. Казвам им, че е същото като на 18, но има усещане за припряност, за това, че ти остава малко време. Колко време ще имам да се насладя на времето си с Роджър, преди да имаме здравословни проблеми или разумът ни да избяга, или да станем зависими от други хора. Не е много! Трябва да се наслаждаваме на всяка минута, няма време да спорим за глупости! Ако знаех това по-рано, нямаше да имам два развода зад гърба си!“

Историите ѝ включват силни жени, но винаги има място за мъже в техния живот. „Смятам се за силна жена, и то защото животът ме е направил такава. Макар че май така съм си родена и винаги е имало мъже в моя живот: доведеният ми баща, дядо ми, а най-важният човек в моя живот е синът ми Николас. Той е най-близкият ми и този, който ще бъде до мен до последно. Мъжете винаги са ми били важни – бащата на децата ми, след това Уили, заради когото дойдох в Америка и с когото бяхме заедно 28 години. С него преживяхме и най-тежките си периоди не заради връзката ни, а заради нещата, които ни се случиха. Той загуби и трите си деца, тогава почина и моята Паола. Трудно беше да се адаптирам, но той беше винаги до мен. Когато се разделихме, мислех че ще бъда сама завинаги.“

Споделям ѝ, че „Виолета“, книгата посветена на майка ѝ, е една от най-любимите ми нейни книги. „Майка ми почина малко преди началото на пандемията, като живя до 98-годишна възраст. Независимо че физически беше доста лимитирана, духът ѝ и чувството ѝ за хумор не се промениха. Бяхме много близки и през годините пазя писма от кореспонденцията ни, която започна когато бях на 15 и си пишехме всеки ден. Когато дойдох през 1987 г. в САЩ, започнах да събирам писмата, които си разменяме.

Накрая на всяка година слагах писмата в една кутия – събираха се по 600, 800. Това продължи много години. Синът ми изчисли, че общо имам около 24 000 писма. Познавах живота ѝ по-добре от своя и когато тя почина, хората ми казваха, че трябва да пиша за нея. Трудно е, когато някой ти е толкова близък, защото трябва да се дистанцираш от реалността.“

А какво би било заглавието на романа, описващ живота ѝ? „Пабло Неруда ми го открадна! Неговите мемоари са „Признавам си, че съм живял“. Хубаво заглавие, нали?“ Какво още иска от живота, което не се е случило досега? „Абсолютно нищо, само да умра с достойнство и да осъзнавам всичко, което съм преживяла, като майка ми.“