Личните срещи с изключителната Исабел са удоволствие и вдъхновение, подобно на срещите с героините, които създава и сред които е вече и Емилия дел Валие. Писателката живее в Саусалито, Сан Франциско. Ходила съм два пъти дотам и независимо какво ми е коствало, бих го направила отново и отново, защото разговорите с нея са магически.

Всяка една от героините ѝ има своя необикновен житейски път, белязана е от любовта и държи на семейството си, независимо какво е то. В последния ѝ роман – „Името ми е Емилия дел Валие“, главната героиня, борбена и готова за предизвикателства, не се плаши от обществените норми и когато разбира, че има талант да пише, се насочва към вестник „Екзаминер“ в Сан Франциско и ясно заявява, че иска да е журналист. А годината е 1866-а, жените журналисти се броят на пръсти и пишат само за „женски неща“.

Емилия обаче иска да е в центъра на събитията. Пише първоначално с мъжки псевдоним, а после и с истинското си име. В крайна сметка е изпратена да отразява гражданската война в Чили – родната страна на баща ѝ, когото не познава. Там се среща с него, там се ражда и голямата ѝ любов. Създадена с много страст, историята те притегля към дълбините си като водовъртеж. Независимо че ни разказва за една далечна като време и място война, усещаш колко нещата се повтарят и как човешкото страдание е пропито в историята на света. „Никога няма да съществува мир, Емилия – казва на героинята един от близките ѝ хора. – Насилието е човешки порок.“ Независимо кога и независимо къде. 

Исабел Алиенде пише за неща, които вълнуват целия свят. Тя казва, че когато се е родила, феминизмът тепърва е прохождал и съдбата на жените много се е променила през годините на собствения ѝ живот. Напримирима с това, което се случва в САЩ – разделянето на семейства и отношението към имигрантите, Исабел няма никакъв проблем публично да отваря темата.

„80 процента от бежанците по света са жени и деца. Знам какво е да не принадлежиш и да отиваш нанякъде, търсейки сигурност, а да не си добре дошъл. Надявам се, че когато погледнеш към тези хора като към индивидуалности, можеш да добиеш представа за по-голямата картина. Ако ви цитирам бройка, няма да ви направи впечатление, но ако ви разкажа за малкото сляпо момиченце, разделено от майка си на границата, тогава ще се свържете с тази история. И става различно – това дете може да е вашата дъщеря или внучка.“ Семейството на самата писателка спешно напуска Чили с промяната на режима, когато тя е дете. Живяла е къде ли не по света, докато се установи в Сан Франциско.

Личните срещи с изключителната Исабел са удоволствие и вдъхновение, както и с героините, които създава. Писателката живее в Саусалито, Сан Франциско. Ходила съм два пъти дотам и независимо какво ми е коствало, бих го направила отново и отново, защото разговорите с нея са магически. Първия път ме посреща самата тя на прага на малката приказна къща. Много дребничка и деликатна, директно ме прегръща и вкарва в офиса си. Екипът ѝ се състои от сина ѝ и снаха ѝ, а слънчевият офис, където сядаме, е пълен с нейни снимки с хора, белязали времето ни, сред които Барак Обама и Опра Уинфри. Разбира се, има и огромен плакат на филма „Къщата на духовете“, правен по първия роман на писателката, както и огромна етажерка с книгите ѝ. Един от най-четените и превеждани автори по света, Алиенде е доказан майстор на думите след повече от 20 книги на 35 езика. Личният ѝ живот е белязан от трагедия.

Губи дъщеря си Паола на много ранна възраст, а преди няколко години си отива и майка ѝ, с която имат изключително близка връзка. Специалист по човешките истории, страданието на онеправданите, страстната любов, днес Исабел е на 82 години, а преди две се омъжи за трети път за любимия си Роджър, с когото се запознава случайно, след като той ѝ пише, впечатлен от нейно радиоучастие. Чилийската писателка е вдъхновила многобройни читатели да променят живота си чрез магическия реализъм на историите си. Носителка на множество награди, основателка на фондация, която помага на жени и деца по целия свят – Исабел е изключителен човек. 

Сама се определя като разказвач на истории. „Даже не си спомням, но според доведения ми баща едвам съм говорила, когато съм разказвала истории на братята ми и другите деца, защото много обичах да чета – споделя ми тя. – В главата си разбърквах героите и създавах нови истории. Така че винаги съм правила това. Невинаги като писател, по едно време бях журналист. Но ужасен журналист! (Смее се.) Защото си измислях и не можех да се придържам към истината, изопачавах. Според Пабло Неруда лъжех непрекъснато.“