Сещате ли се за какво похарчихте първия си хонорар?

Не беше хонорар в класическия смисъл. Беше стипендия за даровити деца от Министрество на културата, докато учех в Музикалното училище във Варна. Купих си нотни школи. Скъпи, оригинални издания. Беше важно за мен. Защото дори на 14 вече знаех, че това ще бъде моят път.

А първото пиано?

Първото ми пиано беше „Гайер” от ГДР. Имаше безкрайно красив звук, кадифен и щедър. Човек можеше да изкара много интересни, ако щеш и цветове и нюанси на тона. Беше по-мъничко, произвеждали са ги за нуждите на немците. След Втората световна война Берлин е сринат и започват да строят жилищни сгради, в които стаите са били по-малки – нямало е място за големи мебели. И „Гайер” започват да правят малки пианца, които са по-нисички. Стандартнато пиано е с 88 клавиша, а моето беше с 81. С него свикнах да сядам по-ниско. Много от колегите-пианисти сядат на по-висок стол и аз се шегувам с тях, че яздят инструмента, докато аз се сливам с него.

Къде намирате щастието?

В малките неща. В топлата супа. В покрива над главата. В близките. В това, че имам възможност да творя. Ние не живеем само за големите празници. Щастието не идва с Коледа. Трябва да го създаваме всеки ден. Да сме благодарни. Да бъдем добри. Да се движим напред – с малки крачки, но във вярна посока.

Какво мислите за масовата музика у нас?

Тъжно ми е. Медиите ни представят псевдо-култура. Истинските музиканти се броят на пръстите на лявата ми ръка. Нямат сцена, нямат публика. А имат школа, знание, талант... Просто са принудени да правят компромиси, за да оцелеят. Да свириш чалга, когато си завършил в Широка лъка или Котел – това е болка.