Г-жо Костова, валидно ли е още твърдението, че няма гениални жени-композитори, нито художници? В българския език например липсва думата „композиторка”.

За съжаление, все още има доста професии, които са „брандирани” по пол. „Учителка” стои по-лесно на езика от „учител”. Да не говорим за „инженер”. До голяма степенн музиката все още е много мъжки бизнес. Мъжете колят и бесят в него. Със сигурност е имало и има гениални жени композиторки, просто ние не ги познаваме. Първото име, което ми идва на ума, е Клара Шуман. Тя е била не само гениален музикант и пианист, но е и пишела. Има и нещо друго – много от дамите са пишели под псевдоним - Жорж Санд и Джордж Елиът са такива примери в литературата. Така че, сигурна съм, че е имало много жени, които са създавали изкуство, но под мъжко име. Дали под псевдоним или от името на своя мъж, брат или баща – просто е било важно да е от името на някоя мъжка фигура, която може да ги представлява.

Вие как се осмелихте да навлезете в тази мъжка територия?

За мен аранжирането, композирането, са най-естественият процес. Идвам от семейство, в което всички са музикални, но в сила беше поговорката „Музикант къща не храни”. Единият вариант беше да ставам лекар, другият – юрист, но и за близките ми най-важното е човек да бъде щастлив, затова никой не се възпротиви на избора ми. Тревогата им беше друга – има една стигма по отношение на жените-артисти – че те остават сами. Защото две дини под една мишница се носят много трудно и трябва да направиш избора си между кариерата или да бъдеш майка. Това винаги много ме е натъжавало! Защо ние трябва да правим избор, а мъжете някак си успяват?

Когато гледам назад, давам си сметка, че пътят ми е бил ясен – в семейството се разказва една история, която звучи като легенда, но е съвсем истинска. Семейството е събрано на масата за вечеря и аз започвам да тананикам „Аз съм Сънчо”, а още не съм можела да говоря. Майка ми обича да разказва и друга история от времето, когато тъкмо съм била навършила две. На 1 януари вкъщи винаги се гледа концертът на Виенската филхармония. Аз съм седнала достолепно в креслото, гледам с интерес – вървят близки кадри, далечни кадри. В един момент дават струнните инструменти. И майка пита: „Рая, искаш ли, мамо, да свириш на ето това?” И сочи цигулката. „Никам” – отвръщам. После показва флейтата – аз пак казвам „Никам” – не искам. Но в момента, в който за части от секундата дават рояла, скачам, отивам и казвам: „Ето, тоа свирам”, демек „ Ето на това ще свиря”.

Коя беше първата ви композиция?

Аз съм абсолютист, т.е. мога да изсвиря веднага това, което чуя. Бях на 7-8 години и не разбирах защо хората се шашкат. Първите неща бяха да си хващам теми - от наши естрадни или чужди песни или пък класическа музика, например балет на Чайковски, и да си развия темата по свой начин, да се заиграя. Вече като тинейджър го правех с филмовата музика, понеже съм голям почитател на Ханс Цимер. Тези влияния сигурно се усещат в пиесите ми, това не е търсено нарочно, просто когато човек гори в нещо, логично е то да се прокрадне по един негов начин, адаптиран.

През 2015 г., когато подготвях магистратурата си в Тринити Лабан в Лондон трябваше задължително да включим съвременна творба, писана през ХХI век и то в последните 10 години. Помислих си, че сигурно е лудо, но реших аз да си напиша тази творба и да се представя не само като пианист, но и като композитор. Сложих си главата в творбата, без дори да кажа на професора ми. Написах си програмните бележки, изпълних си произведението, получих си овациите. Всичко това много ме зарадва и насърчи, че мога и това да правя. А катализатор на проекта ми „Блян” беше възможността, която получих от Национален фонд „Култура”. Да, със сигурност щях да издам албума и без тях, но те го направиха по-лесно за мен, защото човек има нужда от заделени средства, които да вложи.