В свят, който крещи, пианистката Рая Костова създава музика за тоновете на сърцето. Не се тревожи, че композирането е мъжка територия и обществото все още робува на максимата „жени-гении в музиката няма”. Дебютният ѝ албум „Блян” е достатъчно добър и е ясно, че нейните „песни все ще се четат”. Неотдавна Костова представи композициите си на рецитали във Варна и София, а наесен ѝ предстоят нови концерти.

Коя е тази дръзка, млада, но неизвестна на масовата публика у нас дама? Краткият отговор е – един пораснал вундеркинд. Разширеният – възпитаничка на Музикалното училище във Варна и Кралската академия в Лондон, концертиращ артист, преподавател.

В началото бе Сънчо

Още преди да изрече „ма-ма”, тя вече е изтананикала песничката от „Лека нощ, деца”. Няколко години по-късно е проходила в музиката със собствени мелодии... Между седем и седемнайсет името ѝ върви с определението „вундеркинд”, а стотици часове тет-а-тет с пианото и отличията по рафтовете отмерват личното ѝ време. Днес някогашното дете-чудо е на трийсет и пет и на свой ред подава ръка на изгряващи таланти – дава частни уроци по пиано и преподава „Музика” в училище. Сцената също остава нейно място – десетте пиеси в „Блян” са създадени през последната година и вече събират почитатели и в музикалните платформи. Композициите са огледало на всичко, преживяно от Рая – като музикант, жена, чужденка, търсещ човек. Заглавията „Там, където не сме”, „Градината с косовете”, „Обратен път”, „Отвъд”, „Отсъствие” или „Защото си бил обичан” подсказват деликатната, емоционална територия, където Костова търси творческите си импулси.

„Красивото винаги ме е трогвало. Не се притеснявам да плача – и от красиво, и от радост...“, не крие тя. Тъкмо тази чувствителност държи нишката, която свързва личния ѝ свят с музикалния. Не е изненада, че в нейната интимна и звукова вселена Моцарт заема особено място. „Съдбата му винаги много ме е трогвала: малко човече, което пътува из цяла Европа, за да си храни семейството. Това си е точно child labor, детска експлоатация.

Живял е в бруталните условия на каретата,

която всъщност е каруца с покрив. Спял е вътре, не е имало пълноценна, питателна храна, не е имало спокойствие. Когато е на двадесет и две и усилено търси работа с майка си в Париж, тъй като вратите във Виена и Залцбург са му затворени по това време, тя умира и той я погребва сам и чак тогава праща вест на баща си: „Татко, майка умря. Аз я погребах“. След това, навлиза в детайли Рая, той пише едно от най-великите си произведения за пиано: „Соната за пиано номер 8 в ла минор“. „Това е едно много особено произведение, всъщност първата от двете единствени сонати за пиано в минорна тоналност, които той някога композира сред морето от мажор. В него можем да усетим цялата палитра от човешки емоции: от бунта, страданието и вината (Леополд държи сина си отговорен за смъртта на съпругата си и с години не му прощава, а Волфганг живее с тази смазваща тежест) до утехата, примирението и дори надеждата. Той е като проводник. Божествено е. Няма корекции. Буквално сякаш му се излива“. Моцарт е Божият глас, той е единственият композитор, който няма чернови.”, разказва пианистката.

Същата дълбочина открива и у другите свои вдъхновители. Шуберт е тиха, но трайна пристрастеност: „Явно си падам по трагичните фигури. Той е едно малко човече, което цял живот не е намирало любов. Умира на 31 години, а аз съм на 35. Моцарт умира на 35. Това са много млади хора, витални, но самотни.“ Размислите ѝ за Шуберт се вплитат с биографични нишки – композитор, прекарал живота си в сянката на Бетовен, когото боготворял, но не успял да достигне приживе и да надрасне категоризацията „песенен композитор“, дадена му от съвременниците му. „Симфониите му са много красиви, но най-известната му остава недовършена – само две части.“ И Шопен присъства ярко в репертоара и сърцето ѝ: „Всеки пианист, духовен човек, обича творбите му. Това е такава емоция. Случвало се е на концерти да свиря Шопен и хората се разплакват. И аз плача на рояла, в такива моменти ти си проводник, през който минава музиката.“

Всяка от тези личности в музикалната ѝ панорама има не само място, но и отражение в собствените ѝ произведения. Чайковски също оставя отпечатък: „Той е много трагична фигура. Майка му умира, когато той е на четиринадесет. Цял живот живее със стигмата. Смъртта му също е съмнителна. А произведенията му - уникален звук, море от симфоничен оркестър!“ Тази дълбочина и сложност на звученето, регистрите, контрастите – всичко това Костова влага и в своите пиеси.

Не е пресилено да кажем, че музиката на Рая е мост - създадена на земята, но достойна за Небесата – където няма граници и нужда от думи.