Да интервюираш Георги Блажев не е лесна задача. Особено ако го познаваш не само като писателя, който умело жонглира с думите и често подхлъзва читателите си към бурен смях, но и като бивш колега, с когото си споделял редакторско ежедневие, заредено с шеги и комични ситуации.
От една страна, уважението ми към таланта му е безспорно. Той е остроумен, самокритичен и безмилостно честен – впечатляваща за мен комбинация, която го прави адски интересен събеседник. От друга, трудно ми е да подема сериозния разговор с човек, с когото комуникацията е лесна, небрежна и весела от години наред. Затова пък той умело успява да направи така, че текстът тук-там да кривне симпатично от обичайната сдържаност.
Наслаждавам се на словоплетството му, на изненадващия избор на думи с цел да даде на контекста повече дълбочина и смисъл. Креативните и пишещите хора ще ме разберат, както и тези, които обръщат внимание на това как казваме нещата, защото това създава атмосферата на живеенето ни. А този сериозен и забавен разговор приюти елегантният ресторант ADOR в InterContinental Sofia.
Ако си представим, че ти си книга, „книгата Блажев“, каква би била анотацията на гърба ѝ и от кого би искал да бъде написана?
(Тежко въздиша.) Би било прекалено смело, някой, на когото се възхищавам, като Георги Господинов, да напише анотацията на книгата. Човек, който е достатъчно дълбок, за да ме разбере по начин, по който аз самият не се разбирам. Защото не знам дали така съм създаден, или е от зодията ми (Близнаци), все още смятам, че не се познавам достатъчно добре и ми се иска някой, когото уважавам, да каже: „Ти си това!“. Рискувам, защото той може да каже, че съм повърхностен и не го кефя.
Какво би искал да чуеш за себе си?
„Да срещнеш Георги Блажев беше едно приятно преживяване.“ Мисля, че това е санитарният минимум, който искам да постигна в този живот. Не е ли най-готиното?! Не смятам, че имам много лека комуникация с хората – с теб просто се познаваме отдавна. Ти си усетила, че аз не съм от типичните популярни хора, които са винаги усмихнати, които се впускат във всяко предизвикателство, та дори в този прекрасен ресторант, в който се намираме. Признавам си, че това не е моята типична среда. И продължавам да се чудя аз принадлежа ли тук, заслужавам ли този интерес към мен.
В този момент виното F2F Sauvignon blanc вече е налято в чашите ни и с широки усмивки вдигаме наздравица за нещата, които заслужаваме.
Твоят „Кари Брадшоу“ момент – реклама с теб на градски автобус… В едно от сторитата ти в Инстаграм прояви удивителна автоирония по този повод. Как се сдоби с това качество – отглежда ли се, придобива ли се, наследява ли се?
Вярвам, че е заложено в мен и е някакъв компенсаторен механизъм да се справям с гадните неща, които са ми се случвали, а и на всеки един се случват. Ти знаеш, когато застреляш трагедията с хубава шега, тя отслабва. Или по-леко те удря. Не си спомням като дете да съм го имал това качество. Ако говорим дали съм развил тази автоирония, при мен е нещо като еволюция. Развивам ирония към себе си, за да се предпазвам от „хищници“ и може би от самия себе си. Имам моменти, в които си казвам автоиронично: „Леле, ти стана голямата работа!“. И така се държа здраво стъпил на земята.
Развивам ирония към себе си, за да се предпазвам от „хищници“ и може би от самия себе си. Имам моменти, в които си казвам автоиронично: „Леле, ти стана голямата работа!“ И така се държа здраво стъпил на земята.
Мога да проследя точно кога това се пречупи в мен. Някъде може би до 30-ата си година съм се опитвал да представям пред света една друга картина за себе си. Защото още от дете съм по-емоционален, не съм бил мачо или спортист. Но през 90-те да отраснеш в семейство на учителка в училището, в което учиш, увличаш се повече по четенето, не те кара да се чувстваш готин и утвърден. Заживявайки в София, съм се старал да се правя на един от готините. С времето разбрах, че тази моя слабост (истинското ми лице), както мислех тогава, всъщност е моя сила. Не се чувствам уязвим, напротив – чувствам се силен. Никога няма да си създам фалшива представа за реалността, в която да се скрия и да си кажа: „Е, Жоро, ти си жесток, много добре го направи!“. Не, няма да стане така. Аз ще ровя до кокал за истината. Това може да ме натъжава и от време на време да ме сваля долу. Обаче знам с какво разполагам, знам кой съм и горе-долу къде съм. Не ме е притеснявало никога да си призная, че съм се издънил, че не става, че не е било ОК.
Ти често и откровено споделяш и за раздялата ти с бившата ти съпруга и признаваш, че си направил много изводи за себе си. Как това те е променило?
Това е най-сериозното предизвикателство за моята промяна. Тази раздяла първо ме срути до основи, след което започнах да се строя наново – като човек, като мъж и като баща. Не искам да преувеличавам, защото разводът в днешно време е нещо едва ли не банално. При мен беше по-тежко, защото съм отраснал в малко населено място. Роден съм в Свищов, но баща ми е заврян зет в село Първомайци до Велико Търново, където съм живял до 18-годишна възраст. Винаги съм си представял, че ще се оженя за първата си любов. Само да кажа, че това не е бившата ми съпруга, а друго момиче, с което имах 13-годишна връзка. Разделихме се, когато бях на 31 години, но съм живял с идеята, че ще се оженим, ще имаме две деца, апартамент в София, подреден живот като в екселска таблица.
Това е нещо, на което се научих обаче покрай развода – тотално да пускам контрола и да се нагаждам според обстоятелствата. Няма как да не се научиш, особено когато е намесено дете. Не може да го прочетеш това в книга на американски психолог и да си го вкараш в главата. Трябва да си в ситуация.
Какво те мотивира в тази ситуация?
Според мен това, че не поисках синът ми да види един рухнал, тъжен, огорчен баща. Той беше на 4 месеца, но не исках да усеща колко ми е тежко. Говори се повече как се отразява разводът на майката и рядко се обръща внимание на бащата и как той преминава през това. Много лесно мога да ти разкажа сълзливата история за емоционалните трапове и страданията ми, но вече не ми се разказва тази част. По-скоро си казах: това е положението, дай да видим какво можеш да направиш спрямо обстоятелствата. И някак напук започнаха да ми се случват хубави неща, знаеш ли! Беше много изкушаващо да се самосъжалявам, да се разлее един сладък гняв в мен. Но бях стимулиран от детето си, то ми даде сили. Колкото и странно да звучи, аз след въпросната раздяла, съм много по-осъзнато, емоционално интелигентно и работливо не само в кариерата си, но и в проблемите си същество.
