Тя е една от първите жени с шофьорска книжка в Париж. Колата ѝ е не по-малко забележителна – роудстър Chenard Walker. Шофирането е една от големите ѝ страсти. (По-късно, по време на Първата световна война, докато много от жените се наемат да помагат като медицински сестри и болногледачки в лазаретите, Айлин е шофьор на линейка.) Нанася се в огромен четиристаен и много скъп апартамент на ул. „Бонапарт“ и си наема домашна помощница – да, това е същата Елоиз Дани, която десетилетия по-късно ще стане нейна последна приятелка, нейното последно семейство. Айлин подстригва косата си, купува си купища бельо от чиста коприна, при това ръчна изработка (носи такова до последния си ден), изхвърля всичките си ирландски дрехи и ги заменя с произведения на най-известните тогава парижки модистки. Изглежда и живее така, сякаш е поне пето поколение парижанка. 

Отровният парфюм

Любовта към изобразителното изкуство, генетично предадена ѝ от баща ѝ, тласка Айлин към арт колежа The Slade в Лондон. Тя прекарва известно време там, като живее при майка си, която след развода се установява в британската столица. Колежът не ѝ харесва особено, нито пък преподавателите.

Предпочитала да скитосва из града. Веднъж, обикаляйки из Сохо, Айлин влиза в едно ателие за лакиране на дърво и процесът толкова я завладява, че започва да чиракува там. Когато се завръща в Париж, първото, което прави, е да проучи всички места, където се практикува този занаят.

Така се запознава с японския майстор Сейзо Сукагава – професионален лакьор, завършил художествената академия в Токио, владеещ различни древни и супермодерни за времето техники за лакиране на дърво. Айлин е омагьосана от неговото изкуство и успява да го убеди да я вземе за асистент в ателието. Лакирането се оказва трудна работа. Интензивният и всъщност отровен все пак „парфюм“ на лака се просмуква в дрехите и косата на Айлин, ръцете ѝ се покриват с болезнени обриви, но тя не само не се отказва, а дори получава почти мистичното усещане, че се е сляла напълно и изцяло с това, което прави – усещане, което до този момент ѝ е непознато.

Прави си ателие в банята на апартамента си, за да осигури необходимата влажност. Научава се да нанася 30 слоя лак, а след като те изсъхнат за няколко дни, да търка всеки слой с пемза, буквално докато ръцете ѝ пламнат. Любов от пръв поглед или съдба – наречете го както искате. Само няколко години по-късно – през 1913 г., Айлин Грей и Сейзо Сукагава създават заедно първото си кресло. Успехът им е толкова голям, че само един ден след продажбата на креслото двамата получават 23 поръчки за него. Колелото се задвижва. Така започва кариерата на Айлин Грей.

Дом за кошмари и безсъници

Първият цялостен интериор, който проектира, е на апартамента на мадам Матийо Леви, богата собственичка на бутик. Диван от зеброво дърво, стенни панели в червено и черно, лежанка Pirogue, наподобяваща мида, мистични сини абажури, изработени от хартия и щраусови яйца, онези причудливи кресла Bibendum, които ще се превърнат в легенди… Интериорът е толкова новаторски, а съчетанието на цветове и форми – толкова експресивно, че един критик го нарича „дом за кошмари и безсъници“. 
Нищо чудно – по това време Айлин живее между кошмарите и безсъниците.

Дали защото Париж предразполага към това, дали защото наистина е такава по природа, но новата звезда на Париж – а тя е истинска звезда – открива, че жените я привличат точно толкова, колкото и мъжете. Влюбва се в Дамия – дъщеря на полицай и певица в нощен клуб и самата тя певица в кабаре. По примера на Жозефин Бейкър, която вече била със статута на парижка легенда, Дамия се движела навсякъде с опитомената си пантера. Екзотичният домашен любимец нощувал на килима до леглото на господарката си, а понякога се качвал и върху завивките. Айлин била луда по всякакви екстравагантности и всички форми на свобода, демонстративни или не.

Двете с Дамия бързо станали любовници и заживели под един покрив, което дизайнерката описва в дневника си като началото на най-щастливия период в живота си. Единственият ѝ проблем е прислужницата Елоиз, която ѝ вдигнала истински скандал. Първо – че води жена у дома, и второ – че тази жена води пантера! В онези години прислужниците нямали никакво право да обсъждат личния живот на господарите си, какво остава да им се карат.