С течение на времето Римингтън се убеждава, че жените могат да бъдат по-добри шпиони от мъжете при определени обстоятелства. Били много по-търпеливи, по-спокойни, изслушвали по-внимателно, умеели да дават една особена тиха подкрепа, от която се нуждае някой в трудна, опасна ситуация, вдъхвали увереност и доверие. След Стела Римингтън пътят за кариерно израстване на жените в службите за сигурност бил открит и никой вече не си изпускал пурата в бърбъна, когато чуел, че жена иска да стане офицер от разузнаването.  

Колкото по-нагоре в йерархията се издигала Стела, колкото по-отговорни мисии ѝ поверявали, толкова по-силно се клатела семейната ѝ лодка. Работела много, отсъствала непрекъснато, пътувала, децата били отглеждани на практика от бавачки, съседки и баби. Макар да познавал отчасти спецификата на нейната работа, Джон Римингтън никога не си представял, че ще живее с „шпионката, която го обича“, ако перифразираме заглавието на един от филмите за Джеймс Бонд.

За онези години – 60-те, 70-те, дори 80-те – било напълно необичайно мъжът да работи от 9 до 5, а жената да обикаля тайни квартири и да разрешава важни държавни дела. Двамата решили да се разведат, но в крайна сметка просто се разделили, тъй като на никого от двамата не му се занимавало с ужасно многото документи и тежки съдебни процедури. Много години по-късно, вече като възрастни, ковид пандемията и наложената изолация ги събрала отново под един покрив. Били благодарни, че навремето не изгорили всички мостове зад себе си.

случаят с българския чадър

Скоро след развода си Стела е повишена в шеф на контрашпионажа, длъжност, известна в онези дни като „К“. Тя е първата жена, достигнала до тази позиция. По онова време дъщерите ѝ, които след раздялата с Джон остават при нея, са на 16 и 12 години. Въпреки че не знаят в детайли какво точно работи майка им, те все пак се досещат, че е нещо тайно и че е свързано с правителството. Понякога стават свидетели на меко казано необикновени разговори. Така например една вечер, доста късно, около полунощ, телефонът иззвънява, Стела вдига слушалката и провежда кратък разговор, в който споменава някакъв чадър. След като затваря слушалката, дъщеря ѝ Софи сънена я пита защо са я потърсили толкова късно. „О, за нищо – отговорила ѝ Стела. – Просто един човек си мисли, че е намушкан с отровен чадър. Заспивай“. Едва ли друго дете е слушало подобни „приказки“ за лека нощ.

Това, разбира се, била първата информация, която британските служби в лицето на Стела Римингтън получили за инцидента, при който българският писател Георги Марков е отровен от българските тайни служби на моста „Ватерло“.

Подобни телефонни обаждания са си съвсем в реда на нещата по всяко време на денонощието. Понякога се налага Стела посред нощ да отиде на работа или да се срещне с някого. През 1990 г. тя е повишена до заместник генерален директор на МИ5. И тогава за първи път ѝ хрумва, че може би не е съвсем абсурдно да оглави организацията.

Една сутрин, точно след като се била завърнала от кратка командировка, Стела получава поредното телефонно обаждане. Този път не ѝ съобщават новини за подготвяна терористична атака на ИРА, нито за поредната стачка срещу някое от решенията на кабинета на Маргарет Тачър. Съобщават ѝ, че майка ѝ е починала. Била паднала по стълбите в дома си още предния ден и в болницата не успели да я спасят. Никой не информирал Стела, тъй като тя не била оставила адрес или телефонен номер за контакт по време на командировката си. Римингтън и до днес изпитва непреодолимо чувство за вина, че не е била до майка си в последните ѝ мигове.

успехът и кошмарът

През 1992 г. тя е назначена за генерален директор на MI5 и се превръща в най-успешната жена шпионин във Великобритания. Уведомяват я, че освен че е първата жена, заела този пост в историята, нейното име, за разлика от това на предшествениците ѝ мъже, щяло да стане публично достояние. Точно тогава разузнавателните служби решават да се покажат на светло и това донесло немалко проблеми на Стела.