Кафене някъде в центъра на София. Свистенето на машината за еспресо отброява посетителите. Седим на маса с писателката Виктория Бешлийска, между нас е новата ù книга „Нишка“.

На 12 юли издателство „Софтпрес“ дава старт на заявките за романа с обещание, че първите 700 читатели ще получат подписани от авторката екземпляри. Само за час предварителните продажби надхвърлят 800 екземпляра. Горе-долу по същото време тиражът на първия роман на Виктория Бешлийска „Глина“ достига 98 хил. бройки, а на втория, „Сърце“ – 55 хил. Бешлийска има и блог „По дирите на думите“ с над 71 000 последователи. В него тя изважда от забравата старинни думи, които най-често илюстрира със забавни снимки или рисунки. От 1 ноември 2018 г., когато започва с инициативата „Обичам българските думи“, досега е визуализирала над 700 думи, сред последните са окумуш (деен, начетен, отракан) и сарахош (пияница, немарливец).

Постовете ѝ често са придружени от кратки лични истории или микроесета, които читателите на блога ѝ харесват и я насърчават да напише нещо по-голямо. Така се стига до „Глина“ – романтична драма за майстори грънчари от Бусинци, развиваща се през 17. век, която с излизането си направи фантастични продажби и беше обявена за книга на 2021 г. от зрителите на предаването „Библиотеката“ по БНТ и от книжарите на „Хеликон“. По вече проправения път към сърцата на читателите върви и вторият ѝ роман „Сърце“, чието действие се развива в крепостта Червен преди осем века, по време на Втората българска държава.

В „Нишка“ Бешлийска отново е в силата си да създава оригинални сюжети, но вече с осезаема зрялост, езикът е по-овладян в сравнение с „Глина“ и кипежа от позабравени или отпаднали от езика ни думи. С „Нишка“ авторката за първи път стига до нашето съвремие. В романа има  седем главни героини, като съдбата им се развива в различни времеви пластове, от 1893 г. до 2023 г. Магично красив котленски килим е връзката помежду им.

Виктория Бешлийска е завършила българска филология в Софийския университет, но преди това е учила в математическа гимназия в родния си Плевен. Любопитството към числата ѝ е останало и това ще проличи още в началото на разговора ни, когато става дума за наближаващия ѝ рожден ден.

Обичате ли да празнувате рождения си ден?

Да, не крия и възрастта си. Харесвам множеството единици в рождената ми дата (01.11.1981 г.). За мен всяка година е дар. Особено когато човек има хубави събития в живота си и е благодарен за това. Обикновено отиваме някъде с децата ми (Леа и Алма). Харесвам есента като сезон и ако имаме възможност да сме сред природата, това е моят избор за този ден. Празникът е двоен заради Деня на будителите, който за мен е важен през измеренията на словото. Защото кои са будителите – хора, които въздействат през словото, подбуждат към действия, предизвикват промяна.

Вие сте работили като копирайтър в рекламата, какви слогани бихте избрали за трите си романа, за да откроите всеки от тези продукти?

Не се притеснявам да говоря за книгата тъкмо като за продукт. Не знам дали опитът ми в рекламата е довел до това, или го нося като начин на мислене. За мен книгата е нещо цялостно – от съдържанието, през визуалната част, каквато е корицата, до това как ще бъде представена на читателите. Включително и с нейната предистория – затова в послеписите казвам откъде е тръгнало всичко и през какво съм минала. Ако трябва да ги оразлича: „Глина“ е книгата, която ме роди като автор; „Сърце“ е книгата ми молитва да проявя силата да остана на пътя, който съм намерила за себе си; „Нишка“ е книгата извор на моя живот, която съчетава творческия и жизнения ми път.

„Нишка“ се различава доста от предишните две книги. Освен че за първи път имате съвременни герои, тя е и най-личната ви книга, с истории от рода ви. Как я приеха близките ви?

Възприеха я много добре и с голямо вълнение, казаха, че са преживели живота си отново, гледайки го отстрани. Образът на майката на главната героиня Мария  е компилация от няколко човешки съдби – на майка ми, на леля ми и на друга наша близка позната. Разбира се, аз имах и предварителни разговори с тях доколко са съгласни да споделят една или друга история. Бяха наясно какво пиша. Мисля, че книгата още повече заздрави отношенията помежду ни по женска линия, преоткрихме се с нея.

Но наистина е трудно да се свързваш с лични истории. Имаше недоизказани неща, неразказвани до момента, в който започнах да търся свидетелства от семейството ми за предците ни. Оказа се нелесно да говорим за историите си. Това е характеристика на поколенията назад. Като че ли не сме най-говорещият народ. Ние сме разказващ народ, но за нещата извън нас. Иначе трудно се разкриваме. Така е било и в моето семейство. Знаело се е, но никой никога не е говорил за това как леля ми е осиновена от нейната леля. На мен ми трябваше много емоционална воля, за да я попитам на този късен етап от живота ѝ как се е чувствала. И да разкажа после какво е на една от героините ми – Дана, да даде детето си за осиновяване от сестра си.