Работите с различни епохи, казвали ли сте си – това е моето време, трябвало е да живея тогава? Прави ми впечатление, че мнозина изпитват т.нар. анемоя – носталгия по време, в което не са живели.

Да, има време и място, в което ми се иска да съм живяла. И това е времето на Ана от романа „Нишка“, началото на 20. век, и по-точно периодът на двайсетте години, а мястото е София. Винаги ме е примамвала онази, литературната страна на столицата ни оттогава, останала в редовете на поетите и писателите, в снимките на растящия град. София, която е гъмжала, както и сега, от прииждащи хора и от женски гласове като онзи на Багряна, проправяща си път в литературата. Двайсетте години със своята впечатляваща архитектура, множество ателиета и дюкяни и пълни, живи улици, обхождани от амбулантни търговци и количкари, от писатели, художници и млади учени, накратко казано – от хора с надежди и вяра. Шкембеджийниците са започвали да работят в 4 ч., защото целият народ, който отивал да зарежда борсите, е бил гладен. София от ония времена е била разкошен град.

Как изграждате епоха? Срещала съм различни катастрофи в това отношение, един неверен детайл може да срути всичко.

Твърде вероятно е и аз да имам някакви грешки. Работя с много проучване. С гледане на кадри, на карти, с четене на различни източници. Включително чета литература от периода, за да мога да уловя ритъма на езика от съответното време, конкретни думи. В случая работих с много периодика. Донякъде ми беше по-лесно, защото тези неща са по-приближени до нас, имаме повече свидетелства. Докато „Сърце“ е 800 г. назад, тежка за работа епоха.

Променил ли се е човекът оттогава?

Мисля, че базовите неща не се променят. Винаги ще имаме желание да живеем в общност, да имаме любов в живота си, да се чувстваме защитени, да търсим сигурност, ситост. Променили са се начините на изразяване на това, което носим. Начините, по които се проявяваме във връзките си с хората, със случващото се.

Като говорим за ситост, в „Нишка“ се носят аромати на задушени в масло гъби, на селски хляб и свежи подправки.

Имам богата сетивна памет, свързана с аромати, места, хора. Ароматът на девесил е специфичен за Балкана. Слага се и в боба, и в супите. В момента, в който го помириша, се пренасям в къщата ни в Елена. Също силният аромат на мащерка. По пътя, по който вървяхме към реката – тя е описана и в романа, имаше цели поляни с мащерка. Помня и манджите на бабите ми, на майка ми, на лелите ми. В книгата съм описала наши домашни рецепти.

А „вълшебният“ килим – има ли го в действителност?

В книгата е описана реална случка с него. Бях 14-15-годишна. Баба ми Мария, светла ѝ памет, беше болна. Тя получи инсулт и лявата ѝ страна се обездвижи. Много трудно се качваше по стълбите. За една пролетна ваканция се бяхме събрали в Елена всичките братовчеди, майките ни. Горе в еленската ни къща има огромен салон, масата и столовете са върху килима и ресните винаги са към късата страна на масата. Не знам защо майка ми и леля ми тогава  решиха, че ще го обърнат. Баба се качва горе да види дали дъските са измити добре, дали всичко е подредено както трябва – тече пролетното почистване. И вижда ресните обърнати наопаки. Тази болна жена, която едва се качи, така се развика… Не разбирах защо е толкова бясна. Но това е пробив в системата, в закона, в реда.