Страхът, че ще нараниш близките си...

Оказа се, че от днешна гледна точка леля ми приема случилото се за нормалност, като дълг. Но през книгата го преживя по различен начин. Трудността идваше от тези дълбоки моменти – да влезеш в съзнанието на предците си, да разбереш как са се чувствали те. Да се поставиш на мястото на прабаба ми Зорка (в романа е описана с истинското си име) в нейната женственост включително, чийто мъж градинар е отсъствал по 8-10 месеца в годината, защото е ходел на гурбет във Влашко. Налагаше ми се да правя дълги паузи между писането на главите. Да оставя едни реки да текат в мен, за да мине всичко като емоция през същността ми. Най-труден ми беше образът на Йова, тъкачката на килима. Знаех, че трябва да е различна. Спомням си колко спонтанно ми дойде мисълта – какво ако Йова е дух. Даже го имам записано някъде по тефтерите си. Беше предизвикателство да опиша нейното обезплътяване. Но смятам, че това е интересно, по-различно.

Как героините се получиха седем на брой?

Беше търсено. Седмицата е много важно и женско число. Покрай фазите на Луната, които са кратни на 7. Оттук е женската енергия в числото. Седмицата е и вселенско число. На практика тя е кръст с 4 полета, триъгълникът е символ на Светата Троица. Книгата ми има отношение към темата за вярата, за връзката между човека и Бога. И не на последно място, през 7 години сменяме циклите на психичното си развитие и ако се развиваме правилно, минаваме в нов етап. За това говори Клариса Пинкол Естес  в „Бягащата с вълци“, тя много добре показва как седмицата се проявява в женския живот.

Сред седемте жени Скарлада, която решава да отиде на хаджилък до Божи гроб, ми беше най-интересната, а малко парадоксално – и най-съвременната. Въплъщава тази невротичност в постигането на целите и емоционалния спад при връщането към нормалността. Депресията след пътуването. Нещо като посткоитална тъга.

Героинята е вдъхновена от историческа личност – Скарлада Недева. Тя е била част от последната поклонническа група, която тръгва от Елена за Божи гроб през 1905 г. Не можах да разбера откъде е дошло това име. Не успяхме с местните етнолози да му намерим корените. Скарлада е имала 10 деца и наистина е принудила мъжа си да вземе 15 наполеона заем от нейния братовчед Юрдан Тодоров, бащата на Мина и Петко Тодорови, за да отиде на Божи гроб. Чела съм за това у еленски автори, които са разработвали истории от града. Виждала съм я тази жена на снимка в архивите на Елена с цялата ѝ челяд, тя е с внушителен ръст, по-едра от мъжа си, върлинеста. Нейната история беше разказана в един краеведски труд, после я намерих в още един, и в местни вестници я споменават. И си казах – добре, каква воля трябва да е имала тази жена, за да остави мъжа си и децата вкъщи и да отиде тя да стане хаджийка.

И то с жертви от семейството, с този заем…

Дадох си сметка, че това е проява на много модерен дух. Не се е посвенила да остави челяд и мъж, които ще изгладуват това нейно пътуване.

Но при Скарлада има и друг съвременен проблем – когато силата е слабост. Когато сме силни в осъществяването на наши лични желания и минаваме през всичко, несъобразявайки се с другите, дори в техен ущърб. Да бъдеш себе си на всяка цена и да не правиш компромис с мечтите си.

Това е свързано със зараждането на модерността в началото на 20. век. Скарлада много точно е уловила честотите на времето. Поставянето на нашите желания над всичко е форма на развитието на егото, на индивидуализма. Има го като тема в разговорите между други две героини, наши съвременници – Мария и Ружа: защо са нещастни днешните семейства, защо се развалят. Защото често не служим вече на идеята да пазим рамката и реда, а търсим само личното си щастие. Не сме готови на саможертви. Смятам, че това е един от големите проблеми на съвременността. Изгубили сме усещането за ред и за „ние“ – за мъжа и жената като ние, а не като аз плюс аз.