Докато някои от жените в сюрреализма се потапят в бохемския шик, други предприемат дълги пътувания, за да намерят истинския си център. Като Леонора Карингтън, която през 1943 г. се установява в Колония Рома, заможен квартал на Мексико Сити, и не след дълго се сприятелява с две други артистки, избрали да живеят далеч от Париж – испанската художничка Ремедиос Варо и унгарската фотографка Кати Хорна. Триото вкарва много от изкуството си в реалния живот –  организират партита с приказни костюми, шегуват се със съседите си, като им сервират тапиока, оцветена с мастило от калмари, за да го представят като хайвер.

И Карингът, и Варо са заклети почитателки на кабала и будизма и пренасят голяма част от прочетеното в мъдрите книги върху платната си. Уверена в силата на жените, Карингтън дори подпомага основаването на Движението за освобождение на жените в Мексико през 70-те години. „Жените не трябва да искат права. Правата бяха там от самото начало; те трябва да бъдат взети обратно“, категорична е тя.

Родена в Аржентина, друга ярка представителка на жените в сюрреализма е Леонор Фини. Самоука художничка, която успява да привлече вниманието на ядрото на артистичното движение в Париж с провокативните си картини и магнетично излъчване. Силна, независима и дръзка, Фини дава такава мощ на образите си, че от вдъхновение се превръща във вдъхновителка. Нейните фантастични женски персонажи са като древни митични фигури – наполовина човешки  наполовина приказни същества, с решителен поглед, често защитаващи и обгрижващи мъжете и водещи ги по пътя на просветлението. Артистичният ѝ потенциал се разгръща и до работа в операта, балета, театъра и киното, за които създава изумителни за времето си сценични костюми.

И докато една голяма част от жените, допуснати в ядрото на сюрреализма, са положили много усилия, за да влязат в кръга на просветените, Фрида Кало е изключение от правилото. Въпреки че Париж и сюрреалистите обожават мексиканската художничка и често се опитват да я привлекат не само към компанията, но и към артистичния си кръг, Фрида отказва да се нарича художник сюрреалист и обяснява кратко защо: „Всички те си мислеха, че съм сюрреалист. Аз никога не съм рисувала фантазиите си, рисувах собствената си реалност!“.

Андре Бретон, който посещава Мексико през 1938 г., за да се срещне с Кало, настоява, че припознава в нея истински представител на движението. „Никога не съм знаела, че съм сюрреалист, докато Бретон не дойде в Мексико и не ми каза, че съм“, пише в дневника си мексиканската художничка. Мексиканският автор Карлос Фуентес  допълва изказването ѝ: „Това, което френските сюрреалисти кодират в картините си, винаги е било ежедневна реалност в Мексико… част от културния поток, спонтанно сливане на мит и факт, мечта и бдение, разум и фантазия.“

Недостижима като сила и откровение на ума и четката си, Фрида е вдъхновение за жените в кръга, които много често, също като самата нея, в интимен план понасят изневери, ревност към артистичния им талант и демонстративно пренебрежение към дарбата им. След десетилетия светът припознава наследството им и открива в него сякаш таен вход към друго измерение. Неслучайно кураторът на предишното издание на Венецианското биенале за изкуство – Чечилия Алемани, избира именно изпълнената с рисунки и поетичен текст книга на Леонора Карингтън The Milk of Dream за вдъхновение и тема на биеналето.

„Карингтън описва магически свят, в който животът постоянно е преосмислян през призмата на въображението. Свят, в който всеки има потенциала да се трансформира, да стане нещо или някой друг; свят, освободен, пълен с възможности. Но това е и алегорията на времето, принудило Карингтън да живее в изгнание или затворена в психиатрични болници и в същото време да е очарователен обект на желание, фигура с изумителна сила и мистерия, винаги бягаща от ограниченията на една-единствена фиксирана идентичност“, коментира избора си Алемани.

Думите ѝ намират пресечната точка между реалност и изкуство в света на жените, дръзнали да нарекат себе си артисти във време, в което на този техен избор се е гледало като на светотатство. А всъщност е било само чист повик да изразят  истинската си същност, припознат много, много по-късно като равноправен акт на съзидание.