Вятърът толкова се е усилил, че дъждът вали хоризонтално. Внезапен порив блъсва грубо буса и го отмества към канавката. Невидимото дете на някой исландски великан е приклекнало край пътя и си играе с колите, духайки ги към пропастта.

След още два резки удара, от които машината се разклаща заплашително и кривва неконтролируемо, а сърцето ми издумква в гърдите, шофьорът намалява и започва да кара в насрещната лента – откъм вятъра е и ще има повече място за отстъпление настрани. Поглежда ме с едва забележимо притеснение и казва: „Зимата е по-зле. Тогава пътищата се заледяват“.

See the morning dancer, crossing the sky, тананикам си една стара песен на следващия ден, докато гледам как вечният утринен танцьор се изкачва бавно в септемврийското небе.

Денят на есенното равноденствие е времето на кратко помирение между Севера и Юга – тогава от Екватора до двата полюса слънцето изгрява и залязва в един и същи час, огрява еднакво двете полукълба и разпределя справедливо мрака и светлината по цялата земя.

Денят, в който полярните области са лишени от най-емблематичната си отличителна черта – безкрайните летни дни и нескончаемите зимни нощи.

Днес отново духа, но поне не вали, ясно е и косото северно слънце превръща вчерашните почти монохромни пейзажи в пленителна игра на наситено жълто, зелено, кафяво, черно и бяло.

Жълтото на превиващата се под вятъра трева, зеленото на вечно влажния мъх, пропълзял с меката си стъпка по стръмните и ерозирали кафяви хълмове, черното на плажовете, покрити с антрацитен вулканичен пясък, и бялото на ослепителните ледници, държащи исландските планини в мразовит хилядолетен плен. И синьо – дълбокото, вибриращо синьо на небето. А вчера… Вчера беше съвсем друго.

Кое е истинското лице на исландската природа?

Описват я с клишето „огън и лед“ и, какво да се прави, то е вярно. Исландия е доказателството, че планетата е още жива – кръвта ѝ продължава да клокочи дълбоко под краката ни. Младият остров се намира досами Полярния кръг, точно върху разлома между две тектонски плочи – Северноамериканската и Евразийската, и оглушителният тътен от титаничната им битка в недрата на Земята често разтърсва тънката черупка, която наричаме исландска земя.