„Всеки от нас има собствен кръст, който по един или друг начин се научаваме да носим. Моят кръст е именно ранната смърт на баща ми. Сигурна съм, че за да се приближа към него, се насочих към литературата”, призна писателката Теодора Димова на среща с ученици. Тя гостува в Международната гимназия „Проф. Васил Златарски” и разговорът за литература и история в един момент се превърна в лично откровение.

„Много пъти са ме питали не съм ли се притеснявала от неговата сянка. Никога не съм се притеснявала, явно Бог ми е дал тази смелост, или тази липса на страх – да вървя по неговите стъпки. Дадох си сметка, че ако не стана писател, изкривявам съдбата си и никога няма да се чувствам щастлива. На 27 години написах първата си пиеса, после продължих с останалите пиеси, с романите си и така до ден днешен.”, разказа писателката. Тя не скри че в последната глава от романа ѝ „Поразените” има отглас от чудовищния скандал с „Тютюн” от Димитър Димов.

„Когато романът излиза през 1952 г., е харесан от всички, особено много от тютюноработниците. Хората чакат на опашки, записват си номера, за да си го предават един на друг. Но писателската гилдия свиква тридневно обсъждане на романа в Писателския съюз. Стенограмите от тези обсъждания излязоха преди години. Това не е обсъждане, а публичен линч на романа, който не отговаря на идеологическите норми от онова време. Почти всички видни писатели говорят против романа, изтъкват неговите идеологически слабости – като това че е буржоазен, че има еротика в него, че отрицателните герои са много по-привлекателни и по-симпатични. След това Димитър Димов преработва романа, историята е много дълга и по видоизменен начин е описана в последната глава на „Поразените”, каза Теодора Димова.

По действителен случай е и собственият ѝ роман „Майките”: „Това, което ме вдъхнови беше страхът за собствените ми деца – дали не съм пропуснала нещо във възпитанието им, дали не съм ги оставила сами и в тази самота да не се чувстват достатъчно обгрижени. Представих си какъв ужас изпитват родителите на тези деца и поривът за романа беше да осуетя това да се случва.”

Години след като тази книга получи Европейската награда за литература една жена спряла Теодора Димова на улицата: „Представи се като криминалист, сподели че професията ѝ я среща с много тежки случаи. Каза ми: „Вашата книга ме разтърси, дадох я на собствената ми майка да я прочете и нейното отношение веднага се промени”. Това е най-голямата ми награда! Ако може само една книга да промени отношението към собственото ти дете, значи си е свършила работата.”

Пред учениците Теодора Димова разкри и причината, поради която е написала романа си „Поразените”. Идеята за него се ражда във февруарския мраз на 2016-та, когато писателката разтъпква краката си, за да не се вкочанят по време на панихида за жертвите на комунистическия режим. Край нея са около 200 души, сред тях почти няма младежи.

Осем години по-късно учениците от Международна гимназия „Проф. Васил Златарски” избират тъкмо нейни книги за теми на курсовите си работи. Двама от тях прочетоха откъси от есетата си, вдъхновени от „Поразените” и „Майките”, а други се престрашиха да задават въпроси, свързани с бъдещите им задачи в часовете по литература. Така стана ясно, че сред любимите български автори на Теодора Димова, освен баща ѝ Димитър Димов, са също Димитър Талев – „безкрайно го ценя и препрочитам толкова често, колкото и баща ми, както и Емилиян Станев. При раздаването на автографите пък изплува наяве фактът, че като ученичка Теодора Димова никога не е писала тема върху творчеството на баща си.

А когато дошло време да кандидатства в Софийския университет – паднал се друг автор.

Голямата тема на беседата на Димова с учениците бе паметта като отговорност на обществото.

„Хванах се като удавник за сламка в образите на тези три жени в „Поразените”. Успях да вляза във всяка една от тях и да погледна през нейните очи това, което се случва. А това е едно внезапно зло, което връхлетява България и започва да поразява основно хора от средната класа – с добро образование, с добър материален статут, хора, които не се присъединяват към тоталитарната идеология, осъждат я и са обявени за врагове на българския народ. Питах се как се реагира на такова зло? Някои се присъединяват към него и започват да му сътрудничат, други оказват съпротива, трети се правят, че това зло го няма и ужким продължават живота си по нормалния начин. Но всъщност цялото общество поради липса на съпричастност и солидарност едни с други, се подчинява на това зло и започва да я излъчва самото то. За мен като писател е много важно да изричам тези рани, които са в нас, във всяко семейство, но и в нас като общество.”, сподели авторката на "Майките", "Поразените" и "Емине", известна и с изостреното си гражданско чувство.