„Пътуванията ни по света ни бяха убедили, че най-добре се усеща една страна за седем дни, в които обираш каймака ù, или за повече от три месеца, за да загребеш дълбоко и да вкусиш целия „букет“. Ала „седемте дни“ за Индия не важат! Там на човек му трябва поне месец, за да се отърси от първоначалния шок и постепенно да прогледне.“

Цитатът е на Румяна Николова и Николай Генов, двойката журналисти, които пътуват заедно във всичките смисли на заедността и пътуването през живота и света. С фотографии и думи те неуморно разказват видяното и преживяното в своите книги по такъв начин, че жаждата да ражда нова жажда, ако перифразираме „Махабхарата“.

Но нека продължим цитата: „И днес казваме на всички, които въодушевено се втурват към всевъзможни екскурзии, предварително очаровани от някой медиен гуру, шарен сериал или приказките за махараджи, че Индия иска да ѝ отдадете много повече от времето си, а и не само от него, за да ви се разкрие. Най-добре е първо да я прочетете в книга“.

Как да не се доверим на тези техни думи в предговора към новата им „Голяма книга за Индия“, след като тяхното време, прекарано там, е над три години, а пропътуваният километраж из страната субконтинент се равнява на три екватора. За да напишат: „Днес знаем, че животът там е като любовта. През цялото време страдаш. Но най-много страдаш, когато всичко свърши!“ Като любовта е и неразгадаем, с безброй лица, стъписващ, плашещ и омайващ. Виждаме го в над 1000 фотографии в новата им книга и историите зад тях.

Докато очакваме с интерес Голямата книга за Испания на двамата пътешественици, която ще допълни поредицата им Големи книги за Италия, Китай и Индия, публикуваме със съкращения откъс от последната. 

МАХА КУМБХ МЕЛА - 70 МИЛИОНА В КАПКА БЕЗСМЪРТИЕ

И днес, когато гледаме инфрачервената спътникова снимка на 30-милионното множество край Аллахабад през 2001 г., не вярваме на очите си. Океанът на това умопомрачително религиозно поклонение е „залял“ свещеното място с червения цвят на „топлинната си следа“. В сравнение с броя на хората тук, дори грандиозният хадж, който събира два-три милиона души в мюсюлманската Мека, изглежда миниатюрен.

А някъде там долу сме и ние!

Със сигурност празникът Кумбх Мела е най-голямото от индийските ни приключения. В 42-та дни на празника, започнал през лунния месец магх (януари–февруари), общият брой на поклонниците, измили греховете си в чудодейната вода край двумилионния Аллахабад, надхвърли 70 милиона! Освен най-многолюдното в историята на света, това е и най-дълго просъществувалото през вековете поклонение.

Човешкото стълпотворение е огромно предизвикателство за властите не само на щата Уттар Прадеш, но и за цялото държавно управление. Вижте статистиката за този огромен празник: през всеки 12 секунди автобус докарва поклонници, 1400 специални „маршрутни“ влака, 35 000 куб. м филтрирана питейна вода на ден, 1000 души ангажирани с разпръскване на инсектициди и метене на сцената на мащабното действие. По време на Маха Кумбх през 2001 г. са изконсумирани 2000 т  жито,  5000 т брашно, 4000 т ориз и планини от зеленчуци.

Веднага искаме да предупредим, че подготовката за участие в Кумбх Мела трябва да бъде много сериозна. Най-малкото заради това, че трябва в огромния човешки поток да намерите начин не само да стигнете дотам, но и да си осигурите подслон, както и място „на първия ред“ при провеждането на това изумително зрелище. Условието „безопасно“ е първостепенно, защото историята помни не едно или две трагични събития, породени от струпванията на гигантски човешки маси на едно място. През 1977 г. за празника от Калкута потегля влак, претъпкан още от първата си спирка. По едно време вътре избухва газов фенер и в настаналата паника мнозина са премачкани и задушени. А въпреки че вътре няма къде да се хвърли и игла, влакът продължава на всяка спирка да взима нови и нови пътници. Продадените билети показват, че вози 10 хиляди, вместо полагащите се 2 хиляди души!

Кумбх Мела е спомената още във Ведите. От времето на „Махабхарата“ до днес индийците повтарят ритуала ѝ. Те вярват, че къпането в свещената вода измива греховете и прекъсва веригата от прераждания, която е безконечна, докато човек не се пречисти и не заслужи безсмъртие. Свързват го с един от най-разпространените митове в хиндуизма – за извличането на нектара на безсмъртието от първичното море. Специалистите търсят корените на традицията в древните речни фестивали, при които гърнета със зърно са потапяни в свещените реки и после поставяни върху зърното, определено за сеене. Това всъщност е прастар предарийски ритуал за плодородие, на възраст поне седем-осем хилядолетия. Глиненият съд символизира Богинята Майка и нейната утроба. Като даряващи живот и плодородие, реките за индийците са тиртхи – места за поклонение. А всяка тиртха е своеобразен мост между земята и небето, между смъртните хора и вечните им богове.

Ние имахме изключителния късмет да присъстваме на Кумбх Мела на 24 януари 2001 г., в най-благоприятното за празника време, което се случва веднъж на... 144 години! Астролози изчисляват стриктно кога трябва да бъде поклонението. Щом Слънцето, Луната и планетите се подредят в определен ред, се получава изключителен заряд на атмосферата. Това се случва на всеки 12 години, когато слънцето влезе в знака на Козирога. А веднъж на 144 години този заряд става изключителен и тогава празникът носи името Маха (царска) Кумбх Мела. А най-забележителният ден се нарича Мауни Амавася, Денят на светците или Царската баня. През 2001 г. администрацията на празника отчете рекорд за Книгата на Гинес – на Мауни Амавася 30 милиона души се измиха от греховете си в свещените води. Бяхме сред тях, но на моменти разумът ни отказваше да приеме това, което виждаха очите ни.