Индия - мярка за изумително
„Пътуванията ни по света ни бяха убедили, че най-добре се усеща една страна за седем дни, в които обираш каймака ù, или за повече от три месеца, за да загребеш дълбоко и да вкусиш целия „букет“. Ала „седемте дни“ за Индия не важат! Там на човек му трябва поне месец, за да се отърси от първоначалния шок и постепенно да прогледне.“
Теодора Николова 09 January 2024
Немалка част от огромното множество поклонници пристигат пеш в Аллахабад. Неспирен човешки поток пъпли към специално изградения върху 1396 хектара поклоннически палатков град, наречен Кумбх нагар. Този град удивително напомня легендата за пъстрото множество на езици и цветове на Вавилонската кула. В началото на лагера куп фирми подреждат изложбени щандове, има виенско колело и дори цирк. Тук е и пресцентърът, но бюрокрацията и чакането са невероятни. Придвижването към Сангама става по строго регламентираните и охранявани от полицаи „пътища“, очертани с въжета и бамбукови парапети. Построени са 14 понтонни моста през Ганг, за да свързват пътищата на Кумбх нагар. За реда се грижат 10 000 въоръжени полицаи и три пъти повече доброволци.
Още от вечерта на предния ден към Сангама потича пълноводна река поклонници. Плътно множество, понесло на главите си вързопи с храна, съдове, съчки и кравешки „брикети“ за огрев, напредва бавно и през цялото време музикалното оформление на мелата се лее неспирно с убийствена сила от десетки високоговорители. Дори натъпканите с памук уши не могат да сведат децибелите до поносимо равнище. Дръзне ли някой да свърне от предварително очертаните пътеки, бързо бива вкарван в пътя от тоягите на въдворителите на реда. След няколко часа походът на хилядната тълпа стига до заветната цел. Само още час-два, докато трае ритуалната баня на садху*, които имат право първи да се потопят в свещените води, и поклонниците също ще могат да се измият от греховете си.
Празнично украсен трактор предвожда челната колона на аскетите. След машината най-светият от тях язди неоседлан кон. През 1954 г. 400 души загиват, стъпкани от побеснелите изплашени слонове, които участват в процесията. Оттогава е забранено да включват огромните животни в празничните шествия. Светците оставят след себе си колосални количества прах. В нея успяват да се отъркалят няколко жени, промъкнали се през кордона и погнати веднага от охраната. Но въпреки тоягите лицата им греят в истинско щастие – така са получили благословия. Стискат в шепи „осветения“ от краката на садху пясък, който ще отнесат за домашните си олтари и за роднини.
Маршът на най-почитаните аскети от сектата Нага прилича на карнавал, макар че няма карнавални костюми, а и изобщо никакви дрехи. Нага са „облечени“ единствено в сребристобялата пепел на своите свещени огньове. Те вярват, че дрехите потискат аурата на човешкото тяло. Всички тичат, размахвайки екзалтирано страховити тризъбци, лъкове, мечове и тояги, защото в тази секта са воините на религията, както вече стана дума. Наистина само хора, надмогнали плътта, могат да понесат голи студа преди зимното разсъмване.
Нага потапят във водата първо своите дълги копия, на чиито върхове са нанизани лимони. Тези обожествявани оръжия не бива да докосват земята – опират ги само върху листа на бетелов пипер. След копията за ритуална баня в ледената вода се хвърлят самите голи светци. После на брега воините на вярата се намазват с пръст и представят малка демонстрация на бойните си изкуства. Часът е 5,30, още е почти тъмно, а под бръснещия вятър живачният стълб на термометъра едва ли се е издигнал на повече от 10 градуса над нулата. Цяла армия полицаи, облечени в жълти якета и ушанки, всичките със свирки в уста, въдворяват ред предимно с оглушителното си ансамблово свирене. В убийствения шум хората скандират: „Боло Ганга Май ки Джей“ (Слава на Майка Ганг).
Преди процесията да продължи с другите секти, разпоредителите дават няколко минути за потапяне на простосмъртните. Като обезумели те се втурват към водата с възторжени възгласи. Жените – по сарита, мъжете – по гащи, някои носят невръстни голи дечица. Студът не ги спира. Във водата те скандират мантри и извършват ритуала си. Поднасят на реката цветя, мляко, сладкиши, ароматни пръчици, а жените – и червената паста кумкум, с която рисуват своите бинди и бележат пътя в косата си, когато са омъжени. Така молят за нейната благословия. Обърнатите им на изток очи сякаш гледат отвъд този материален свят, преодолели бремето на тегобите му – нали хиндуистите вярват, че подобни свещени места са брод в буквалния и преносния смисъл през реката на живота към безсмъртието.