Сред нагите има аскети, които живеят голи високо в Хималаите. За мелата са дошли и извънредно рядко срещаните агхори, които обитават местата за кремиране на мъртвите, „обличат“ се в пепел от кладите и се хранят от череп. Край брега на реката се молят новопосветените с прясно обръснати глави. Има млади и стари, дори и няколко жени. Всеки обикновен човек може да стане садху, стига да е прекарал девет години от своя живот в брахмачария – пълно целомъдрие и отказ от земни удоволствия.

Не може подобен празник и без участие на астролози, гадатели и контактьори. Купчина хора, скандиращи неразбираеми слова, подгрявани от растящото кресчендо на барабан, привличат като магнит. В средата им мъж клечи с отнесено изражение, а до него друг прави някакви магии с тревички и вездесъщия лимон над огън. Изпаднал е в транс под монотонните удари. Изведнъж вцепененият се изопва в гърч, трима скачат да обуздаят тресящото се тяло, а тълпата затаява дъх. Когато човекът е укротен и поставен отново на земята, преглъща мъчително и започва да реди животински звуци и слова сякаш под чужда диктовка. Ако попитате кой е този човек, отговорът ще е: „Бог“. И настава меле – кой пръв ще успее да му зададе съдбовния си въпрос.

Хиндуистите вярват, че е голямо щастие да умреш на поклонение, пречистен и благословен. Не е изключено да попаднете на такива „щастливци“, докато обикаляте прехласнати обширната територия на празника. Окончателната статистика за приключили земния си път на тази мела от измръзване, изтощение, болест или катастрофа не е малка. Целодневно радиоуредбата не спира да излъчва съобщения за хора, които търсят изгубените си близки. Само в един ден около

10 хил. души, предимно жени и деца, между които и едно 6-месечно бебе, са успели да открият семействата си благодарение на специалния лагер за изгубени. В него обаче и след края на поклонението остават немалко стари жени, които едва ли ще бъдат потърсени. В печалната статистика на всяка Кумбх Мела има специална графа за изоставени от родствениците си старици. През всички дни на празника реките от хора не спират и в двете посоки. Късметлиите успяват да надникнат и в недостъпните обикновено лагери на садху. Някои лежат под тентите, други медитират. Повечето са непримирими към фотоапаратите и кинокамерите, но има и такива, които позират с готовност. Усещането е като в костюмиран спектакъл. А има и истински артисти – в една палатка те играят сцена от „Рамаяна“ пред сякаш хипнотизирана публика. Бенд от светци свири на странни инструменти, наподобяващи маша, а фронтменът му надува пронизително огромна раковина. Светците не искат пари, но около тях кръжат неуморни труженици, готови да ти мацнат бинди на челото, естествено срещу някоя рупия.

От пристана под крепостта потеглят лодки към точното място, където се сливат реките. Дълбоко вярващите мечтаят именно тук да направят ритуалното си потапяне. Гъмжи от чайки, специализирали се да улавят подхвърляната им храна още във въздуха. Тук и ние, както повечето поклонници, потопихме конци за гривни, купени на брега, за да отнесем малко от нектара на безсмъртието на роднини и приятели.

Мнозина до днес ни питат какъв е все пак смисълът на това огромно поклонение? Защо хората пестят цял живот и изминават по мъчителен начин хиляди километри, само за да се потопят в една невероятно мръс-на вода?

На такива въпроси трудно може да се даде еднозначен и ясен отговор. Хиндуизмът не е просто религия в смисъла, който ние самите влагаме в това понятие. Той е органична част от битието на индиеца. Както са органична част от живота му поклоненията. Хората изоставят рутината и дребнотемието на всекидневието, за да размишляват за големите неща, които придават непреходната стойност на човешкия живот, и да се приближат до боговете си. А за това си струва и да изтърпят физически страдания.