На 26 юли в отговор на сигнал за жена в безпомощно състояние на адрес в Югоизточен Лондон, който се оказва домът на Шиниъд О‘Конър, полицейски екип потвърждава смъртта ù.

Случва се 18 месеца след самоубийството на седемнайсетгодишния ù син Шейн. Един от последните постове на певицата в Туитър е негова снимка и признание: „Живея като немъртво нощно създание от (както Шейн почина)… Той беше любовта на живота ми, светлината на душата ми. Бяхме една душа в две половини. Беше единственият, който някога ме е обичал безусловно. Изгубена съм без него“.

Шейн е едно от четирите деца на Шиниъд. Има немалко признания за професионалния ѝ успех – седем награди „Грами“, две „Брит“, един „Златен глобус“, призове на MTV. Единайсетте ѝ албума, многото сингли, песни за филми, колаборациите ѝ със световни артисти, участията в благотворителни концерти ще оставят следа в историята на музиката. В живота ѝ като че ли присъства всичко, което би могло да я направи щастлива, без едно – нормално детство. Дори не говорим за хубаво.  

Сянката на спомените

„Вкъщи имахме „стая на мъченията“, в която майка ми ме биеше и ме караше да повтарям, че съм нищожество. Смееше се. Доставяше ѝ наслада да ми причинява болка. Детството ми беше много тежко“, е споделяла певицата. В стаята за мъчения Шиниъд е била не само бита, но и насилвана сексуално от майка си, при която е останала след развода на родителите си заедно с брат си – ирландския писател и журналист Джоузеф О‘Конър. На 13 години успява да избяга при баща си. На 15 я пращат в интернат към манастир на Ордена на Милосърдната Богородица, защото е склонна да краде. Близки на семейството я описват като трудно и същевременно много креативно дете. В интерната ѝ се отдават музиката и писането, но консерватизмът и деспотизмът ѝ тежат. Наказанието за непослушни ученици е да спят в дом за възрастни хора. Това е един от много потискащите детски спомени на Шиниъд. „Едва ли някога мога да изпитам по-голяма паника от тази, която изживявах тогава – признава тя. – Направо агонизирах, а беше време, в което не съществуваше терапия. Нямаше къде да излея емоциите си. Музиката се оказа единственото ми спасение.“

Твърде малка да пее?

И слава Богу, че се появява в живота ѝ. Една от монахините в интерната е сестра на Пол Бърн, барабанист на популярната в Ирландия група In Tua Nua, много повлияна от U2. Тя запознава брат си и O’Конър на една сватба. Пол Бърн чува момичето да пее песента Evergreen на Барбра Стрейзанд и ѝ предлага да направят нещо заедно. Създават парчето Take My Hand и го издават с In Tua Nua. Останалите от групата обаче смятат петнайсетгодишната Шиниъд за твърде малка да пее с тях, което не ѝ пречи да бяга от училище, да свири на китара и да пее по улиците и в клубове. С Колм Фарели и още музиканти създават бандата Ton Ton Macoute, която има успех в клубовете на Дъблин и заради звученето, повлияно от интереса на Фарели към уърлд музиката, и най-вече заради гласа и сценичното поведение на O’Конър. Шиниъд привлича вниманието на двамата мениджъри и собственици на малката лондонска звукозаписна компания Ensign Records. Предлагат ѝ договор и да издадат неин албум.

Нищо не може да се сравни с нея

В края на 1987-а албумът е факт. The Lion and the Cobra е дебютът ѝ. Критиците харесват мощния ѝ и експресивен глас, оценяват смислеността и сложността на текстовете ѝ, макар последното да я прави некомерсиална. Въпреки липсата на хит, от албума се продават повече от 500 000 копия, става платинен и Шиниъд е номинирана за „Грами“ за най-добро женско вокално рок изпълнение. Същата година тя се омъжва за продуцента Джон Рейнолдс. Пишат текстове и музика заедно, той свири на барабани и клавишни в групата по време на турнетата ѝ и става баща на първородния ѝ син Джейки. После продуцира пет нейни албума. Във втория – I Do Not Want What I Haven’t Got, е хитът ѝ Nothing Compares 2 U.

Песента е написана от Принс и изпълнена за първи път от бандата The Family. Шиниъд я прави известна и с нея се нарежда сред големите в историята на поп музиката на XX век. Албумът оглавява Billboard, номиниран е за четири „Грами“ – за най-добър албум, най-добър алтернативен албум, за най-добра песен и за най-добра вокалистка. Видеото на Nothing Compares 2 U печели приза на MTV за „Видео на годината“. O’Конър е провъзгласена за „Артист на 1991 г.“ от сп. Rolling Stone.

Темперамент на ирландка и глас на звезда

„Беше странно. Изведнъж станах поп звезда – споделя тя. – Песента ми оглави класациите и се очакваше да лижа задници, да се усмихвам, да бъда добро момиче, а това не е в природата ми. Бях твърде млада дори да реша каква искам да съм. Просто исках да записвам албуми и да пея. Мисля, че разстроих много хора, не отговаряйки на очакванията им.“