Така суперуспешният разказвач с камера определя фотожурнала „Истории от планетата Земя“ – съвместен проект със списание InGlobo, който представя някои от най-силните му кадри и увлекателни текстове – негови и на гост-автори – за различни дестинации.

Първо видях Димитър Караниколов в интериор, интериорът беше и поводът за тогавашната ни среща. Сега го виждам като разказвач на истории от планетата Земя. Архитектът рязко е отместил хоризонта, отворил е перспективата и е дал целия свят на фотографа. Колкото и да познавах завладяващия му начин на снимане, колкото и да знаех за престижните награди, които е получавал – IPA International Photo Awards 2019, Travel Photography 2022, Architecture Aerial Photographer of the Year 2020, както и че негови работи са представяни в National Geographic, Lonely Planet, Fubiz, Designboom и на 8 самостоятелни изложби, усещането от фотожурнала беше несравнимо. Да докосваш кадрите, наслаждавайки се и на тактилността на хартията, да разлистваш и жадно да преминаваш от история в история, ненаситен като Шахриар за приказките на Шехерезада – преживяването може да се определи кратко като „дългът към удоволствието е изпълнен, а въображението и мислите са предизвикани“.  

Странен е финалът на фотожурнала и затова започнах разговора си с Димитър от края.

                   

„Всяка реална снимка в бъдеще би трябвало вече да има хаштаг, който да гласи #notAI. Може би това е добър момент да спра да се занимавам с фотография.“ С тези твои думи и със серия портрети на шамани, създадени от теб с AI, завършва фотожурналът „Истории от планетата Земя“. Плаши ли те непредсказуемостта относно AI?

Въобще не ме плаши AI – това е еволюция, и то неизбежна. Основната ми работа е свързана с архитектурни визуализации и вече започнахме да губим реални проекти заради факта, че клиентите ни могат много по-бързо, лесно и евтино да генерират с AI визиите, които ние създаваме. Но нямам нищо против, сигурен съм, че е станало по-добре с AI, а и клиентът е имал много повече опции, от които да избере.

AI е тук и навлиза експоненциално във всички сфери на живота ни, без значение дали ни харесва. Трябва да се адаптираме към новата реалност и да се научим да използваме новите възможностите, които тези технологии предлагат в наша полза. А те са невероятни!

Скоро попаднах на интересна аналогия между откритието на фотографията в началото на 20. век и навлизането на АI. Преди 1900 г. във визуалните изкуства цари реализмът, но в момента, в който фотографията става общодостъпна, реализмът спира да интересува артистите и започват да се появяват всички нови стилове – експресионизъм, сюрреализъм, кубизъм. Сега ще се получи нещо подобно – еволюцията на AI ще доведе до еволюция в изкуствата, човек ще трябва да намери нови пътища да твори и да се изразява по начин, който не може да бъде имитиран или генериран от AI. Какви времена!

Как те промени появата на Ян и това, че стана баща?

Този фотожурнал нямаше да го има, ако не се беше родил Ян. За което съм му благодарен. Последните 10-ина години бях на път почти постоянно и не оставаше време да си събера мислите и кадрите. Знам, че няма да спра да пътувам и в бъдеще, но ще бъде по друг начин и с друг мотив, може би ще се върна на любими места, за да ги покажа на сина си и да ги съпреживея отново с него. Доказано е, че нищо не развива едно дете по-добре от пътешествията, дори и когато е съвсем малко. Новите места, хора, звуци, храна, миризми, култури са равносилни на нови нервни връзки и обогатяват детската душа безкрайно много. Истински се учудвам на двойките, които тотално се капсулират, след като станат родители, и спират да ходят другаде освен по детски рождени дни. Мили родители, пътувайте с децата си възможно най-много и най-далече, това ще ги направи по-здрави, по-умни и по-добри. А и вас също.

Историята зад фотографията на сградата Кожак-Жабер носи посланието, че понякога трябва да се откажеш, за да намериш нещо след дългото търсене. Току-що формулирах фотографска или житейска мъдрост според твоя опит?
О, да! Прекаленото планиране не е в стила ми – обичам да пътувам с еднопосочен билет и ако ми харесва – оставам, ако не – отивам някъде другаде. Обичам да импровизирам. Обичам да говоря с местните и да се доверявам на препоръките им повече, отколкото на Lonely Planet, който използвам предимно за да заобикалям местата, описани в него. Обичам да се доверявам на интуицията си – ако нещо се случва прекалено трудно, явно не е моят път.

Откъде идва афинитетът ти към малко тъмната и страховита страна на архитектурата – сгради изоставени, незаконни, загубили своя първоначален грандиозен смисъл и все още ненамерили новия си? Искаш с това да предупредиш, да разкажеш по-експресивно променливия свят?

Разрухата за мен е много по-фотогенична. В една разпадаща се колониална къща в Хавана, превзета от лиани, с изкъртена мазилка и слоеве графити, има много повече история и красота от някоя лъскава кичозна кула в Дубай. Май същото важи и за хората. Ако се замислите, в повечето суперуспешни актьори има нещо криво, странно, различно, запомнящо се, докато перфектно красивото, симетрично и пропорционално лице е доста скучно и без особено голяма кинематографична стойност. Ето защо харесвам да снимам изоставени сгради – това са моите актьори с характер.