Възхищавам се на тези четири жени за това, че са в толкова добра форма тук и сега, на 50+, преминали наистина през какво ли не. Имат пластични интервенции и всякакви процедури, ясно е. Времето и гравитацията обаче така или иначе са безпощадни и всесилни и винаги побеждават. Затова в нашите нелепи опити да ги надмогнем винаги ще има нещо гротесково. Това е смехът на Вселената, породен от заблудата ни, че все пак нещо можем да направим. В крайна сметка всички тези пластични намеси и дигитални подмладявания с фотошоп и филтри са просто друг начин да ти личи, че остаряваш. Модерният начин. Не знам дали е по-красив. Може би е.

Майка ми е на 79 години. Показах ѝ снимката в Инстаграм на една известна над 50-годишна жена, българка, която и двете сме виждали на живо. От пръв поглед си личеше откровено, че жената си е правила няколко естетични корекции – филъри в устните и нещо в скулите, както и корекция на овала на лицето. „Защо си го правят това? Не виждат ли, че им личи!“ – казах аз съвсем банално. 79-годишната ми майка отвърна: „Защото са разбрали, че така все пак е по-добре“. И може би наистина е по-добре.

Ама кому е нужна реалността? Нея си я имаме, знаем я. Отворете ни вратата, дайте ни едни ролкови кънки и ни оставете да се пренесем другаде поне за малко, поне за една игра. Не искаме тъпата реалност, толкова ли е трудно да се разбере! Искаме супермоделите на кориците да са на 25–30 и да нямат нужда от никакви намеси. Искаме Барби да си е кукла – пластмасово гладка и недостижима за смъртта, че дори и за мислите за нея, съвършено руса, с дълги крака, без плоски стъпала и целулит, и с хубав живот във фламингово розово. Там някъде сред аксесоарите ѝ понякога да има и един Кен. (Боже, колко е смешен Райън Гослинг в „Барби“!)

Светът на шоубизнеса е нашият Барбиленд за възрастни. Понякога просто ни се иска да избягаме в него – когато сме уморени и отчаяни поради една от многобройните причини в нашия несъвършен свят на хора, хронично изплашени от старостта и смъртта. Никой няма право да ни отнема това. Винаги съм смятала, че илюзиите са нашият шанс за оцеляване в този живот, който, нека си признаем, може да бъде ласкав и радостен, но също така може да бъде и много жесток, много труден. Та понякога просто имаме нужда от бягство и шоубизнесът ни го дава – списанията, моделите, филмите, играта. Плащаме си, за да се разтушим – идея стара като света. Искаме да се смеем, да ни е леко, да е небрежно и красиво по онзи спонтанен начин, по който само младостта може да бъде красива.

Ще си призная – харесвам филма „Барби“. Не припадам от възторг, има и доста досадни моменти в него, особено някои песни и танци, има и нелепости, сред тях и забавни. А финалът е безумно абсурден. Но все пак филмът ми хареса, защото иронизира смело – и жените, и мъжете, и клишетата помежду ни, и политиката, и бизнеса, и шоубизнеса, и обществото, и идеите, върлуващи в обществото, и медиите… Всичко. Четох, че имало във филма токсичен феминизъм. Глупости! Точно токсичният феминизъм е най-иронизиран.

Ще си призная още нещо – не харесвам корицата на „Вог“. Изобщо не я харесвам. В нея има нещо грубовато, тежко, пренавито. Може би е въпрос на подбор и обработка на кадрите, стайлинг, при все че Vogue рядко грешат в тези неща. Вероятно съществуват обстоятелства, които са оказали влияние върху снимачния процес и резултата от него, за които ние не подозираме – суета, лични изисквания на всяка една от звездите, клаузи в договора, претенции, кой знае. Така или иначе в прекаленото „излъскване“ винаги има доза скука, нездрава амбиция и липса на самочувствие. Натъжи ме тази корица, не ме зарадва. Лайкнах я от емпатия. Приемете го като индивидуална реакция, имам право на такава, нали?

Що се отнася до съвършенството и вечната младост, обречени сме на сигурен провал, знаете го. Защото не сме кукли. Може би изкуственият интелект един ден ще ни даде тази възможност – да станем истински „кукли“. Да живеем в бионични тела и да сме красиви и вечни Барбита. Приказката за Пинокио, но наобратно. Нищо и никога няма да ни е достатъчно. Пълен кошмар, като се замисли човек.