... Смрачава се. Джулиета не усеща как става все по-студено. На улицата запалват фенерите. И изведнъж се разнася писък: "Помощ! Спрете! О, майко, дръжте ги..." Джулиета е свикнала с тези крясъци, които заедно с клаксоните са станали постоянен звуков фон на техния живот с Федерико. Тя си спомня как веднъж на улицата й откраднали чантата, в която носела венчалната си халка и златните бутанели на Федерико. От минаващ мотоциклет я изтръгнали от ръцете й и нито тя, нито съпругът й успели да направят нещо. Тя извикала, Федерико се втурнал след мотора, но с това предизвикал само смях у минаващите наоколо хора. Но на следващата сутрин се случва нещо наистина невероятно: звъни им непознат по телефона и казва, че откраднатата чанта е в еди-кой си бар. Федерико се втурва натам веднага и след половин час се връща с чантата. От нея нищо не липсва. Само в джобчето има бележка с кратък текст: "Прости ни, Джелсомина!"

Оказва се, че даже уличните джебчии са гледали филма на Фелини "Пътят" и им е станало чоглаво, че са обрали любимата си героиня. Джулиета си спомня, че тогава е казала: "Сбъдна се мечтата ми. В твоите филми изиграх самата себе си и хората ми повярваха. Защото това не беше игра, а бях аз самата, истинската..."

Колко още такива роли ще й подари Федерико! Той дълго и мъчително носи в себе си идеите и сюжетите за бъдещите си филми. Всеки път започва с ескизни рисунки на главния герой. И каквито и да са неговите фантазии, започва с това ... да рисува Джулиета. Най-напред на белия лист се появява кръг и на нея не й е нужно много, за да разбере, че това е лицето й. Тя затихва и става почти незабележима, когато вижда как на белия лист изниква главата й, разбирайки, че се създава новото кино - дори и такова, в което за нея няма роля.

Джулиета си спомня как по време на своите поредни нощни страхове и съмнения, когато Федерико работи в кабинета си, тя се е промъквала при него. Работната му маса прилича на сметище - изписани и изпокъсани парчета хартия, салфетки от ресторанти и кафенета с някакви рисунки...Какво търси тя? Някакви доказателства за неговия таен живот? Но всяка хартийка, която й попада, има отношение към една-единствена жена. Към нея самата.

Джулиета - това е вярата, това е храмът

"За да повярвам, ми е достатъчно да се обърна към Джулиета. Може би затова у мен никога не е имало потребност от религиозни ритуали и обреди. В моя живот мястото на църквата заема тя..."

"Нито един човек никога не е означавал така много за мен като нея. Аз не съм толкова добър приятел. Не съм и добър мъж. Джулиета заслужава повече. Възможно е да съм най-добрият режисьор, но не и най-добрия мъж."

"Джулиета е част от моя живот. Каква част, навярно ще попита тя. На този въпрос няма отговор. Понякога това е сърцето, понякога - ръката, понякога - показалеца, все едно, отнемат ли ви първото, второто или третото, вие ще сте непълноценни..."

Днес, 20 март, 1994 година, Джулиета е готова да рови в кабинета на мъжа си както в онези далечни нощи - със същата страст, недоволство и страх да не открие нещо ужасно и предателско. Вече е късно след полунощ. Градът спи. По празните стаи се разхожда вятърът. И изведнъж Джулиета разбира, че няма какво повече да търси от Федерико. Не са й нужни обяснения, разобличения и улики. Тя знае, винаги е знаела, че е била за него това, което и той за нея - любовта на живота. Единствената, светла и безкрайна, която нищо не може да сломи, изцапа и обезцени. Дори и смъртта.