Началото на края

Когато двамата разбират, че са тежко болни, Федерико се шегува: "Винаги съм ти казвал, че сме като персонажи от детска приказка. Тези, които се влюбили, преживяли заедно целия си живот и умрели в един и същи ден." След тежка сърдечна операция и последвал я инсулт Федерико се парализира и лекарите прогнозират, че ще остане до края на живота си в инвалидна количка. Всичко това става почти едновременно с влошаване на здравословното състояние на Джулиета, която строго предупреждава лекарите, че ако състоянието й е безнадеждно, тя предпочита да не знае. Двамата лежат в различни болници: Федерико в провинцията, Джулиета в Рим.

Когато Федерико научава за състоянието на жена си, влага всичките си усилия да убеди лекарите да го пуснат в Рим на свиждане. Предупреждават го, че сърцето му може да не издържи пътуването и стреса, но той упорито държи на своето. Докарват го в римската клиника при Джулиета, където те прекарват заедно ден, нощ и началото на следващия ден. Федерико отказва допълнително легло, което искат да поставят за него в стаята. През цялото това време седи в инвалидната си количка до леглото на Джулиета и държи ръката й. Говорят си смешни неща. Даже строят планове. Наближава датата на тяхната златна сватба, която искат да отбележат с вечеря в любимия си ресторант "Чезарина".

Скоро изписват и двамата от клиниките. Джулиета се грижи доколкото може за безпомощния Федерико. Оказва се, че в деня на златната сватба любимият им ресторант не работи и се налага да влязат в първото попаднало им заведение. След обяда на Федерико му прилошава. Джулиета вика бърза помощ и го откарват в болница, където той получава втори инсулт. Фелини изпада в кома и го държат в реанимацията. Съпругата му настоява да я пуснат при него. Но лекарите смятат това за излишно: мозъкът на Федерико е спрял да работи, той няма да почувства присъствието на Джулиета, няма да усети топлината на ръката й. След няколко часа, без да дойде в съзнание, той умира.

На погребението Джулиета се държи стоически. Не плаче, премята своята любима перлена броеница, някак странно се усмихва. Държи се странно, подозрително спокойно. Когато свършва църковната служба, тя вдига ръката с броеницата и маха за прощаване на Федерико, едва чуто прошепвайки: "До скоро, любов моя."

След смъртта на мъжа й състоянието на Джулиета рязко се влошава. Силата на духа, с която тя се съпротивлява на своята болест, се оказва изчерпана. Животът й се състои в самотно заточение в къщата на виа Маргута и всекидневни визити на клиниката.

Днес, на 20 март, в деня на мъчителните съмнения и в очакване на успокоение и увереност в любовта на Федерико, тя още не се досеща, че й остават само три дни.

...Джулиета лежи в ковчега, в ръката си държи малък портрет на Федерико. Великден е. Празник, който никога не е бил щастлив за нея - всеки път й напомня, че преди много години именно в този ден умира тяхното дете. "На Великден ще бъда със сина си и с Федерико, - казва Джулиета преди смъртта си. - Какво щастие..."