Винаги интересен събеседник, с пулсираща в думите ѝ страст, Хапсали сега е пред аудиторията със сборника „Вкусни разкази“. Заглавията им редуват сладко и солено, а и са доста калорични – „Баклава“, „Кюфтета за Богородица“, „Захар“, „Симид на Босфора“, „Закуска в тролея“. Няма обаче кулинарни рецепти, нито една. Героите – успешно или не, готвят самия живот. Историите са завладяващи, с хайтовски драматизъм. Искам да провокирам литературното небце, казва Хапсали за новата си книга.

След романите „Гръцко кафе“ и „Сливовиц“ сега се завръщате с „Вкусни разкази“. Как героите им стигнаха до вас?

Не се завръщам, защото никъде не съм отивала, а преди „Вкусни разкази“, през 2021 година, издателство „Колибри“ издаде наистина нашумелия ми сборник с разкази „Хора“. Един от разказите в този сборник – „Перушан доктор“, беше одобрен за развитие от Националния филмов център и това лято ми предстои да пиша сценарий за игрален филм. Честно казано, голямо вълнение е да пишеш сценарий по твоя собствена творба и да решиш какво да запазиш и какво да добавиш спрямо първоначалния поток на съзнанието в книгата... Аз никога не съм спирала да пиша, а като работеща на няколко стана майка ритъмът ми да издавам книга веднъж на две години е доста добър, бих казала дори оптимален. Не съм кабинетен, нито грантов писател.

Сборникът „Вкусни разкази“ наистина за броени дни докосна много хора, което ме радва безкрайно. Съобщенията буквално валят, а в крайна сметка Нейно Величество Публиката е най-важна, нали за нея работим. Образите във „Вкусни разкази“ са плод на въображението ми, но често са и събирателни – просто човек живее, среща различни личности, впечатлява се, разочарова се... И когато си писател, в един изграден от теб образ могат спокойно да съжителстват опит и впечатления от дълги години. Човешката природа е винаги вълнуваща и неизменно загадъчна, затова и никога няма да ми омръзне да създавам герои, които да докосват умовете и сърцата на хората. Ако ме питате конкретно дали във „Вкусни разкази“ има ясна и праволинейна автофикция – не, тази книга е продукт на писателското въображение.

Как сте с рецептите вие самата, следвате ли дозировките, или готвите живота на вкус?

В живота няма как да следваш точни рецепти, да спаз-ваш заучени дозировки. Всичко е твърде динамично и единственото сигурно нещо е промяната. Съдбата ме е сблъсквала с толкова неочаквани ситуации, че съм станала наистина ловък импровизатор: най-важен е вътрешният критерий, интуицията. Ако слушаме себе си, ама честно, без самозаблуди, няма как да се подведем. А и Балканите са такова място в географията на сърцето, че фиксираните кулинарни и житейски рецепти хич не ни прилягат, рядко ще видите някой да живее по учебник или да готви, претегляйки продуктите с кухненско кантарче до педантичност. Забележете – дори самият дискурс около готвенето: та ние не говорим в точни до грам мерки, а все споменаваме „една лъжица“, „две щипки“, „на око“ или „на вкус“... Тоест всичко е по наша мярка, човешка, не по някакви бездушни наръчници. И все си мисля, че животът по тези земи често е неразгадаема магия, а готвенето – чиста алхимия.

С какво ястие бихте сравнили собствения си живот (или живота на всички ни във вече второто десетилетие на 21. век)?

Моят собствен живот винаги е бил сервиран, обилно полят със сладко-кисел сос. Всяка радост е била преходна, сякаш Онзи горе иска да ме държи в пълна бойна кондиция. Да не се отпускам, един вид. Предизвикателствата са следвали едно след друго. А колкото до общата ни съдба, често си мисля, че тя е някакъв безвкусен аламинут, набързо сътворен под напора на последните събития; друг път, за съжаление, е направо фастфуд, придружена с бонус – грозна китайска играчка, и само понякога, все по-рядко, имаме сили за истинското гурме на живота. Но пък трябва да ценим точно тези моменти.

В „Захар“ говорите за гръцкия танц зейбекико, в който всеки изразява себе си, проблемите си. Страхотно описание! Вие играли ли сте го и къде човек може да го види?

Аз мисля, че всички, или поне повечето от нас, сме играли зейбекико. Просто неправилно го наричаме „сиртаки“, слагаме всичко под един знаменател още от филмовата адаптация на „Зорба гъркът“. Зейбекико е танцът, в който човек се впуска сам, с широко разперени ръце – неслучайно го наричат и „танца на орела“. Всички сме го виждали и тук не иде реч за някакви кръчмарски номера. Зейбекико е философия, разказ, освобождаване...

И още нещо от „Захар“, което ми хареса. Преведох си го така – по-добре да имаш нещо от излишното, отколкото всичко от необходимото. Отказвали ли сте се от необходимото в полза на излишното?

Дори красотата се счита за излишна от някои хора. За мен неща като красотата на абсолютно ежедневно ниво, книгите, изкуството като цяло, пътуванията са насъщни, както водата и хляба. И да, случвало се е да се отказвам от ред „важни“ според разни здравомислещи хора неща, за да си доставя порция вълнение, адреналин, досег до нещо сюблимно...

Пишете, че спускането навътре в нас е без въздушни възглавници. Има ли при това спускане скорост, която не трябва да се надвишава? Бърза работа ли е самопознанието и според вас помагат ли така популярните коучинги и ритрийти за

по няколко часа?
Скоростта всеки човек си я определя сам... Виждала съм хора, които са помъдрявали буквално за няколко часа. Или пък са избирали „тъмната страна“. На мен самата животът ми е сервирал неведнъж ситуации, при които спускането навътре е било толкова стремглаво, че е трябвало да се спирам за миг, за да може душата ми да ме настигне – точно както правят и бедуините, сядайки понякога насред пустинята... Наистина дълбокото и трайно себепознание се трупа с години, а и на човек можеш само до му посочиш посоката, но не и да извървиш трънливия път вместо него. Тъй че наистина съм скептична за повечето коучинги и ритрийти – вероятно защото и знам твърде много, аз съм социален човек и познавам огромно количество хора, та няма как да повярвам на някой самопровъзгласил се гуру, чийто генезис е чисто мошенически. Или на дама, която иска да научи други жени как да бъдат мегауспешни, но пропуска да обясни, че мъжът ѝ е милионер, а въпросните ѝ занимания са предимно от скука и заради набъбнало его. Понякога ми се иска да знаех по-малко, защото, както казва и една моя героиня във „Вкусни разкази“, по-лесно се обичат хората, когато не ги познаваш твърде добре...  

Книгата е посветена на сина ви. Прочел ли е разказите и как реагира?

Ахилеас е много запален читател и аз няма как да възпра тази негова страст, а и вече не смятам, че е нужно. Да, чел е разказите, даже докато бяха още ръкопис в лаптопа ми. Истината е, че не обичам никой да ми рови в компютъра, но няма как да спреш едно любопитно 11-годишно дете. Хареса „Вкусни разкази“ много, това засега му е любимата книга, написана от... мама.

Ако имате възможност да зададете един въпрос на наистина голяма звезда – коя ще е звездата и какъв ще е въпросът?

Моята дефиниция за звезда се свързва с пишещите хора и в този ред на мисли, ако можех да направя интервю със Салман Рушди в момента, щях да го попитам: „Щяхте ли отново да напишете „Сатанински строфи“, ако знаехте каква цена ще платите?“