Как работеше с децата – и с българските ромчета, и с кенийчетата? Те наистина са сърцето и душата на филма.

Искам да споделя нещо, което намирам за много важно – в България правихме кастинги в училища и децата се оказаха доста неартистични. А това е странно за деца. Оказа се, че нямат извънкласни дейности, никакви занимания с изкуство, учеха извънредно само български и математика, за да кандидатстват. И повечето бяха пълни „дървета“. При ромчетата… те си носят артистичността в кръв-та и всъщност много по-бързо влизаха в различни роли, имитираха животни, справяха се с музикални или танцови задачи. Като човек, видял колосалното въздействие на изкуството при децата в риск, смятам, че е необяснимо, неоправдано и грешно то да отсъства така трайно от образователната ни система.

Смятам, че в българските училища трябва да се развие по-качествена програма с различните изкуства, иначе децата ни излизат ощетени. Да се развива и дясното полукълбо. Мария Монтесори, Рудолф Щайнер и Людмила Живкова имат принос в това поле. Много се надявам и Елена Панайотова да качи на ново ниво своята програма, като я опише, концептуализира, а защо не и представи на Министерството на образованието. Научих, че ще издава скоро книга.

За децата в Кения първите два кастинга бяха пълен провал и предвид, че бяха точно преди снимките, беше много отчайващо. Най-напред компанията беше ми организирала деца актьори, дойдоха едни богати деца със скъпи телефони и самочувствие, които нямаше как нито да изглеждат, нито да се въплътят в образите на сираци. След това поисках да ми издирят деца от домовете в Кибера, но те бяха много уплашени от нас и с доста лош английски. Тогава същият онзи тартор Питър, който не иска голям апартамент с голям хладилник, ми предложи да ме заведе в един специален център в сърцето на Кибера – доста опасна и страховита част, където не сме снимали и аз ходих само два пъти.

Сравнение с нея Кибера, в която снимахме, бих оприличила на курорт. В центъра там сред най-огромната мизерия, която можеш да си представиш, открих будни, умни, талантливи, отворени, усмихнати деца, които нямаха търпение да пеят, танцуват и играят. Оказа се оазис, организиран от „африкански Елени“, мъже и жени артисти, някои от които също са били деца от улицата. И отново изкуството беше трансформирало тези дечица, които избрах веднага и всички накуп, и те всеки ден пътуваха през гетото, за да стигнат до сиропиталището, където снимахме. Отново бога на киното се намеси, намери ми с един замах не просто артисти, а деца от улицата, които са изградени именно по метода, по който героинята ми работи – с изкуство. Филмът ли пресъздаваше действителността, или действителността изграждаше филма? Магията на киното в действие.

Смяташ ли, че сме зависими от родителския, от май-чинския си инстинкт?

„Децата не трябва да принадлежат на никого, децата са сърцето на света“, изплаква героинята в момент на страдание. Наистина има опасност една жена да попадне в капана на зависимостта непременно и на всяка цена да си роди дете. За да се реализира като жена и майка, защото тя го иска безкрайно много, защото така правят всички или защото го очакват от нея. Понякога обаче не е лесно, понякога, за съжаление, не е възможно.

Излизането от този капан е да погледнем на родителството от различна гледна точка. Вместо желанието да „имам дете“, което е свързано с притежание, да се видим като готови да станем родители – което  е концепция за даване – на едно дете, на много, на света. Тази визия прави родителството възможно, независимо от пол, възраст, физиология. Ако филмът ни има кауза – това е. Има различни начини да реализираме инстинкта си за майчинство и това е освобождаваща и окриляваща новина. Родителството може да е нагласа и намерение за даване и така зависи единствено и само от щедростта и сърцето на човека.