А вас как ви приеха?

Понякога лесно, а понякога много трудно. Истинската Мили например беше доста хладен човек, отговаряше ми все едно съм на инспекция от някаква европейска комисия. Попитах я има ли деца самата тя. Разсмя се, каза ми: да, три, и трите умряха. И ми обърна гръб. Мисля си – явно нещо не съм чула добре, и започнах разговор с други жени. После обаче, когато ме видя да се смеем с жените в кухнята, да прегръщам готвачката на дома, нещо, което чужденците не правят, Мили дойде и ми разказа цялата си история, ей така наведнъж и без да я питам. Като студен душ ми дойде, но и като вдъхновение. Мили е моята африканска Елена.

Колко време снимахте в Кения?

Осем снимачни дни за близо 70 минути филмово време. От България дойдохме с 8 души екип и трима актьори, като Дария Симеонова я броя и като екип, тя вършеше по свое желание много дейности извън ролята си. Най-сложно и същевременно интересно беше участието на натуршчици, особено на реалните деца, и в Широка лъка, но най-вече в Кибера. Желанието ми да вкараме колкото се може повече от автентичните им емоции и действия, както и от средата, ни вкарваше вечер с Крум в няколкочасов разбор на деня – какво сме успели да направим, кое е по сценарий и кое не е, и съответно какво променя това във филма нататък и в следващия ни снимачен ден. Заради успешни импровизации, които останаха във филма, се наложи да пренапишем финала на терен, както и да презаснемем няколко сцени, включително и в най-последния ден и в най-последния час. Всичкото това беше в полза на оставяне на някои уникални моменти, заснети „случайно“ по волята на бога на киното, включително и в обедните ни почивки.

Къде според теб се коренят проблемите в Кения и въобще в цяла Африка? Липса на образование, крайна бедност, чисто географски особености, това ли е?

Не се чувствам компетентна да отговоря на такъв глобален въпрос. Но липса на образование в Кения няма, има в България. Освен това съвсем не съм сигурна дали ние нямаме повече проблеми. Аз тръгнах с едно съжаление към бедните в гетото и се прибрах у дома със съжаление към нас и нашата маниакална неудовлетвореност… Конкретно в Кибера има общност, в която хората си помагат един на друг по начин, който ние не познаваме, може би го е имало в стари времена по селата. Запознахме се с местния тартор в гетото Питър, собственик на „къщи“ в Кибера, които даваше под наем, както и на апартаменти в центъра на Найроби. Когато го попитах защо не живее в някои от тях, той каза: „защо ми е да живея в голям апартамент с голям хладилник, пълен със стара опакована в найлон храна, която да ям сам?“

Видях образа си на гражданин европеец като в криво огледало и не ми стана хубаво. За него по-важно бе усещането за „уширика“, за заедност, което е толкова силно в Кибера. Там се готви на улицата, хранят се на улицата, заедно са, няма заключени врати, даже врати в реалния смисъл на думата няма, често на входа е просто черга. И кражби няма, защото крадците ги изгарят, имат си вътрешни доста сурови закони. Да, мръсно е и с водата е сложно, но е много интересен феномен, че жителите на Кибера отказват да се преселят другаде, дори когато държавата им предлага специално построени за тях блокчета с апартаменти. И още нещо, което ме възхити – има училищата навсякъде.

Абсолютно задължително е да се ходи на училище, и това не е само задължение, но и гордост, децата са в цветни униформи, различни за всяко училище и се придвижват на пъстри рояци преди и след часовете. Образованието е издигнато в култ, искрено вярват, че това е пътят им към по-добър живот, което не може да се каже за ромските общности в България. В нашите ромски общности си дават или по-скоро продават 13-годишните деца за булки. Както разбрах наскоро едно от момичетата, което участва в нашия филм, не успя да дойде на премиерата ни във Варна точно по тази причина. А мечтаеше да стане художничка.

Кое е онова, което държи хората там освен „уширика“? Условията за живот все пак са доста тежки, не може да се отрече.

В Кения средната продължителност на живота е 20 години, според статистиката. Раждаемостта е много висока, но и смъртността е много висока заради ХИВ и почти не можеш да срещнеш възрастни хора. На мен не ми дадоха да направя кастинг на главните роли 5 месеца по-рано, както поисках. Казаха ми че по-рано от 3 седмици преди снимки нямало смисъл. Звучи ужасяващо. Но хората явно имат спокойно отношение към смъртта, приемат я като ежедневие. Усетих, че, за разлика от нас, повече ценят, радват се и са благодарни за това, което имат. И са много вярващи, повечето са християни. А църквите са като дискотеки, на всеки ъгъл – пеят, събират хора, често са на улиците. С такъв уличен ритуал, празнуващ новото бебе в една от църквите, започва нашият филм. И той също е заснет в една обедна почивка по волята на ангелите.