Изабела Шопова преживя Андите в едно поравно забавно и болезнено пътешествие и след като премина 6000 км, слаломирайки между вулкани, езера, чутовни върхове и пустини, най-сетне се изтегна на достатъчно дългото си легло у дома. А после написа „Подир сянката на кондора“. И препоръчва всяка жена поне веднъж годишно да отиде до Южна Америка като средство за разхубавяване.
 
Едва ли някога ще тръгнете на такова пътешествие, не и по такъв начин. Да ви боли главата заради надморската височина и да ви изтръпват крайниците, да не знаете на кой свят сте, да се докарате дотам, че да забравите името си. Може би трябва да се казвате Изабела Шопова, за да го направите.

Да сте луда глава под „козината“ на сериозен машинен инженер. И някъде дълбоко в себе си да знаете, че от това ще излезе чудесна история, едни близо 550 страници – след драконовски съкращения, наложени от издателството („Колибри“) – които обаче се четат като екшън трилър. Аха героят или героите да не оцелеят – Изабела пътува с дъщеря си Бояна, тогава на 25, – но все пак оживяват и довършват делото. Двумесечното им пътешествие е по гръбнака на Южните Анди – или два месеца из Чили, Боливия, Перу и Еквадор до Колумбия.

Познаваме богатия, пъстър като колибри, изпълнен със самоирония стил на писане на Изабела от предишните ѝ книги – „На изток – в рая“ за Нова Зеландия, където е живяла, „На запад от рая“ за Австралия, където живее, и на „На юг от разума“ за преживяванията ѝ в Антарктида. И от един „Самоучител за преднамерено убийство на скуката, или как се пишат четивни пътеписи“. Но нека дадем думата на самата Изабела Шопова.

Да тръгнем наобратно, от края на вашето пътешествие. Какво си казахте с дъщеря ви, когато се върнахте у дома – в Австралия, в Бризбейн? Изпитахте ли облекчение, или пък тъга, че всичко е свършило?

И огромно облекчение, и безкрайна тъга, но най-вече умора. Пътуването беше дълго – изискваше непрестанна адаптация, справяне с критични ситуации, и съответно изтощително. Не помня да сме си казали нещо много проникновено и значително в края му, но все още помня неописуемото удоволствие да се събудя сутрин в леглото си и след първоначалния стрес „Колко е часът? Къде съм? Кога напускаме хотела? Къде ще спим довечера?“, да си спомня, че не, този път няма нужда да скачам, да събирам багажа и да организирам следващата ни нощувка. Когато си вкъщи, можеш да си позволиш лукса да се протегнеш (в достатъчно дългото си комфортно легло), да притвориш блажено очи и да помързелуваш няколко минути, преди да отпочнеш новия ден. За мен това вече е дефиницията за дом – домът е там, където леглото е достатъчно дълго и няма нужда да планираш следващата си нощувка.

Какво бихте сложили в раницата си, ако отново тръгнете по този маршрут?

Латиноамериканските мъже са невероятни кавалери и неподражаеми ласкатели. Милион пъти съжалихме, че сме с рошави коси, без грим, с изпрани набързо, сушени в движение, навлечени една върху друга спортни дрехи. Ако някога се върна по тези части на света, задължително ще си нося сребърни пантофки, рокли с волани, дантелено чадърче, обувки с токчета и най-кокетната усмивка, за да изглеждам подобаващо, когато по улиците на Сантяго и Кито ме поздравяват като принцеса.

Споменавате, че си носите книги – наистина ли имахте време за четене?

Дългите автобусни преходи дават много възможности за четене. Аз не успях да довърша нито една книга – някак епичността на преживяванията ни дисквалифицира четивата, направи ги да звучат недостатъчно значими и драматични. Изоставих ги една по една по хотелските стаи. (За да не ми тежат в раницата.) Но Бояна прочете цялата си колекция от книги на Тери Пратчет – на електронен четец. За нея пътуването ни из Южна Америка беше по-скоро пътуване в Света на диска.

Разкажете за културата за пътуване с автобус в Южна Америка.

Автобусът и пътуването с автобус в страните от Латинска Америка е цяла институция, приключение и алтернативна реалност, религия и откровение. Не може да се опише с думи, трябва да се изпита. Безкрайните преходи през неземните пейзажи на пустинята Атакама са изпитание за физическата и ментална издръжливост на всеки, който се е осмелил да се метне на автобус за 18, 20, 24 или даже 34 часа. Без спирки, без тоалетни, без вода и храна, без климатици, без филми и забавления.

Само самотното слънце в безоблачното индигово небе, необятната червена пустош на Алтипланото (плато в Андите, най-обширното високопланинско плато в света след Тибет, б.р.), шепа оклюмали, изтерзани, уморени до смърт човешки същества край теб и неистовата болка в коленете (от продължителното свиване в неудобни пози). След първото такова преживяване се заричаш да не повториш никога повече, но се качваш на следващия автобус още същата вечер и този път се заричаш никога повече да не се заричаш. След два месеца пътуване с автобуси през Южните Анди не можеш да останеш същия – изстрадал си твърде много и си бил твърде близо до небесата, за да се опазиш от драматична трансформация.

С какво ви изненада всяка от страните?

Изненадите бяха ежедневни, понякога ежеминутни, на практика безброй. Изненада ни много надморската височина – навсякъде в страните от западната страна на Андите градовете са на над  2000, често над 3000, а нерядко и над 4000 метра надморска височина.

Височинната болест, която съпътства такова внезапно изкачване в космоса, е невъзможно да бъде пренебрегната – почти всички туристи буквално залитат, задъхват се, движат се с бавни, внимателно премерени движения, лесно припадат, чувстват се изморени, мъчи ги главоболие и чувство за дезориентация. Да си организираме транспорта и да резервираме квартири в това състояние беше едно от най-трудните изпитания на пътуването.

За мен беше странно да разбера, че Чили например няма богата национална кухня. Когато човек чете Исабел Алиенде, остава с впечатление, че във всяка гозба чилийците слагат едно стотина продукта и ги поръсват с поне 200 подправки, като всичко това минава през стриване в хаванче, задушаване, овалване, месене, фламбиране и т.н.

Кухните на всички останали страни от региона са наистина богати и необичайни за нас – преплитат древните индиански рецепти с кулинарните традиции на испанците и привнесените елементи от множеството други имигранти. Но в Чили действително масово храната е бедна, нездравословна, силно повлияна от евтините продукти на индустрията за бързо хранене в Съединените щати.