Явор Вълканов: Не го беше срам от чувствата му. От хората. Беше оголен към света. Ако не е доволен, казва. Когато се караше, не викаше, но повишаваше тон. Невъзможно беше да се обидиш. Правеше го с чувство за хумор. Дори и да ти каже: „Тъпанар такъв“, се смееш. Не защото се подиграваше, а защото знаеш, че е с любов… Не казваше: „Не ставаш“. А по-скоро: „Опитай се да направиш това и това, защото така не става“.

Валери Йорданов: Има съвети от Мастъра, които и до днес ми служат винаги когато ми е трудно. Събирах си ги през годините и си ги оформих като помощни средства:
* Ако ти е много трудно и мислиш, че си сам – погледни назад. Не търси „приятели“. Поговори със себе си преди време.
* Умореният актьор е най-добър. Защото няма сили да играе излишните неща и е най-конкретен.
* Ако в края на всеки въпрос на героя си сложиш наум „да му е*а майката“, ще усетиш реалната енергия на въпроса. Да започнем с „Да бъдеш или да не бъдеш?“ или с „Ромео?! Защо си ти, Ромео?“.
* Дори гласът ти да е слаб, глух или уморен, ако наистина искаш да кажеш нещо и знаеш защо го казваш, задължително ще те чуят.
* Не позволявам да ме черпят. Не искам да подарявам грешно впечатление на „тях“ и на мен самия.
* В театъра и в живота е като в бокса. Не трябва да мислиш за втория рунд – той може и да не се случи за теб. Всеки удар е конкретен, неочакван и се случва тук и сега.
* Талантливият човек има един-единствен враг! Внимавайте с амбициите си…

Радина Боршош: Загубата на Мастъра беше най-тежкото нещо, което ми се е случвало, защото освен преподавател за мен беше и като баща. Винаги беше първият телефонен номер, който набирах, когато се случи нещо…  И днес, когато много ми натежи липсата му и искам да му споделя нещо, му изпращам есемеси. Вярвам, че ги чете.
Един от най-важните, които му изпратих, гласи: „Мастър, дипломирахме се, бъдете спокоен, обичаме Ви“.

Ваня Щерева: След като се сбогувахме физически с Мастъра в Народния театър, се събрахме с класа в „Синият лъв“... Беше ранен следобед, всеки имаше ангажимент по-късно, някой ставаше, оставяше пари и тръгваше. Дойде ред и аз да тръгна. Попитах сервитьорката за сметката да знам колко да дам за мен и Иван Бърнев, който ми беше оставил за неговата, като тръгваше. „Сметката е платена“. „Как така, кой?“ И заоглеждах останалите на масата. Всички вдигаха рамене. „Няма значение, платена е“, каза момичето. Беше момент на мълчание и чудене кой от класа го е направил, като си е тръгвал. Бях настоятелна. „Кой?“ „Стефан Данаилов“, промълви момичето смутено. Момчетата останаха железни, но жените се разплакахме. Без Розмари. (И тя) си призна… Стефан ѝ бил заръчал ей тогава в оная последна година, в която всичко уреждаше: „Слушай сега […], като умра, искам ти да платиш сметката на патриотите от мое име. И ти забранявам да им броиш чашките!“.

Из писмото на Стефан Данаилов към неговите ученици

или мои патриоти, радост моя, болка моя, грижа и надежда, моя „опера за три гроша“ за четири години, небесен мой отряд, хубавци мои! … Изкуството има само начало, дълбоко вярвам в това и в това начало ние бяхме заедно… Днес е вашият голям празник.

От сега нататък ще ви оценява публиката, времето, животът, бъдещето. … Бъдете великодушни, мили мои! Ще изгрява през годините слънцето и ще залязва, ще ни намигат приветливо звездите и цветовете на сезоните ще ни напомнят, че всичко тече. И ще се качвате на сцената всяка вечер, мили мои, и ще слизате от нея, разплакани или усмихнати, повели след себе си благородните зрители към ония благословени светове, където всичко е театър. На добър час, мили мои малки артисти! Здравейте, колеги!

И когато ви е трудно, когато не знаете какво да правите, когато капките на злобата или неуспеха се стоварят върху младите ви невинни глави, не се отчайвайте, просто вдигнете глава, усмихнете се, спомнете си за вашия великолепен клас и си кажете: „Къде си, Мастер?“, и аз ще бъда до вас, защото ви обичам. На добър час, мои малки мастъри! Горе главата!