Датският актьор Мадс Микелсен (правилно е собственото му име да се произнася „Мас“, с глухо „д“) има собствено обяснение на факта, че никога не се е възприемал като звезда. „Вероятно причината е, че никога не съм мечтал да стана актьор. В моя живот това е чиста случайност“ – казва той, а в очите му плуват корабчета.

Във финалната сцена на филма „Още по едно“ (Another Round, 2020 г.) на легендарния датски режисьор Томас Винтерберг Мадс Микелсен танцува като за последно – почти в делириум, сливащ отчаянието и екстаза от живота. Героят му е мъж на средна възраст, изживяващ екзистенциална криза, който открива малко спасителна светлина на дъното на чашата, или по-скоро – на бутилката водка. Танцът му е отчасти по пиянски неадекватен, но в същото време – абсолютно професионален, нещо като пародия на танците във филмовите мюзикъли.

Със сигурност и в двете си форми е изключителен и завладяващ. Доколкото е известно, самият Мадс няма и никога не е имал никакви проблеми с алкохола, да не говорим с водката (сам признава, че е човек на бирата), а що се отнася до професионалното танцуване – може би знаете, а може би не, но Микелсен най-напред е танцьор и гимнастик и едва след това – актьор.

Много красиви момичета и едно момче

Мадс е момче от работническите квартали на Копенхаген. Баща му е таксиметров шофьор, по-късно работи в синдикатите, майка му е медицинска сестра. От днешна гледна точка звучи малко странно, но актьорът твърди, че той и по-големият му брат Ларс са едни от малкото момчета от квартала, изкарали и гимназиалния курс на обучение. „Образованието никак не бе важно за нас, родителите ни не ни насърчаваха кой знае колко да учим“ – казва Мадс.

В училище той тренира гимнастика доста сериозно. Толкова сериозно, че спортът остава важна част от живота му и днес. Един хореограф го забелязва в часовете по гимнастика и му предлага да изучава танци и да участва в мюзикъл. Мадс бързо разбира, че е ударил шестица от лотарията – в класовете по балет и танци има толкова  страхотни момичета и толкова малко момчета. Конкуренцията направо клони към нулата. Остава в балета почти 10 години, както твърди, само заради това.

Учи в балетната академия в Гьотеборг, където научава перфектно шведски (днес говори спокойно на пет езика), специализира в балетната школа на великата Марта Греъм в Ню Йорк, след което се връща в Дания и на почти 30-годишна възраст се записва в театралната академия. Повечето му колеги са с около десетина години по-млади от него. Да стане актьор изобщо не му е фикс идея, приема обучението си по-скоро като продължение на сценичните си изяви в балета. Работи като барман и общ работник. Когато среща режисьора Никълъс Уиндинг Рефн обаче, всичко се променя.

Странният случай с Джери Брукхаймър

Случва се през 1996 г., когато режисьори като Ларс фон Триер и Томас Винтерберг заедно с тяхната група „Догма 95“ предизвикват истинска революция и привличат вниманието на целия киносвят към датското кино. Никълъс Уиндинг Рефн не е част от „Догма 95“, но стилът му е също толкова радикален. За главната роля в първия си филм Pusher той взима Мадс Микелсен и този филм, разказващ за ъндърграунд типовете на Копенхаген през 90-те без цензура, се превръща в истински култ. Мадс там е с гола глава и твърди, че се вдъхновява за ролята си от персонажа на Травис, главния герой от филма „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе, любимия филм на актьора. Така Мадс Микелсен открива киното и киното открива Мадс Микелсен.

Вторият му филм е полицейски сериал за по-широка аудитория и с хонорара от него  Мадс дори успява да си купи „най-малката къща в света“. Но по-важното е, че този сериал му носи първата ударна порция слава, все още само на родна територия. „За щастие, бях на 32 години, стъпил вече здраво на земята и наясно със себе си. Ако си на 17, чувството, че всички те разпознават, може да те разболее, да изкриви представите ти, но за мен вече бе късно. Всеки път щом напусках дома си, забравях за това, че ще бъда разпознат, и се стрясках, когато някой идваше да се снима с мен.“

В самото начало на 21. век в Холивуд името на продуцента Джери Брукхаймър е нещо като заклинание за успех. Именно Брукхаймър заедно с режисьора Антоан Фукуа („Тренировъчен ден“) избират Мадс Микелсен за ролята на рицаря Тристан във филма „Крал Артур“. В главните роли са големи звезди – Клайв Оуен в ролята на Артур, Кийра Найтли като любимата му Гуиневир, Рей Уинстън, Стелан Скарсгард.

Мадс има официална вечеря с Брукхаймър и Фукуа и тази вечеря, заедно с подписания договор за филма, е нещо като официалното му посрещане в А-отбора на звездите. Един ден, само няколко месеца след въпросната вечеря, на снимачната площадка на същия този „Крал Артур“ Мадс забелязва някакъв тип да се разхожда нагоре-надолу с камера в ръка и да снима, без някой да му прави забележка.

Микелсен отива при него и му казва: „Извинете, нямате право да сте тук!“. Човекът му отвръща: „Но ние с вас вече се познаваме, вечеряхме заедно наскоро“. Мадс поклаща глава, тъй като не си спомня, и се прибира в караваната си. „Всякакви хора се разхождат тук“ – възмутено казва той на гримьорката, сочейки към човека с камерата. „Господи, това е шефът, не го ли позна? Това е Джери Брукхаймър“ – отговаря му тя през смях. Микелсен е убеден, че повече никога няма да види роля. На последния снимачен ден отново се натъква на непознат, който се мотае наоколо, но този път решава, че ще бъде любезен, и първо ще му се представи, а след това ще го попита как е допуснат тук. Представя му се, а мъжът му казва: „Това ни е третото запознанство. Пак съм Джери Брукхаймър“. Този път и двамата избухват в смях. Мадс обича да разказва тази история.

Кой си ти, по дяволите

Истински големият пробив за Микелсен идва с пър-вия Джеймс Бонд филм, в който ролята на Агент 007 се изпълнява от Даниел Крейг – „Казино Роял“ (2006). Мадс получава специално отпечатан за него сценарий, на всяка от страниците на който има печат с името му – за първи път Холивуд му оказва такава чест. По време на полета за кастинга в Ел Ей обаче той заспива и след това на слизане от самолета забравя да вземе сценария.