Гледахме Димитър Живков в ролята на симпатичния, но някак объркан хирург Филип – главен герой в първия докторски сериал на БНТ „Аз и моите жени“. Десет години след премиерата на моноспектакъла му „Живак“, за който получи „Аскеер“ за изгряваща звезда и в който много го харесахме, Митко е асистент по сценична реч в класа на проф. Румен Рачев. Играеше в сериалите „Отплата“ и „Недадените“. Аплодирахме го в Народния театър в комедията „Един безумен ден“, режисирана от Михаил Петров.

Митко е женен три пъти за бившата си съпруга актрисата Дина Мановска – веднъж в Смолян – нейния роден град, веднъж във Враца – където той е роден, и трети път – за щастие – в София. Баща е на петгодишен син. За себе си Митко казва: „Аз съм доста интровертен. Извън сцената съм вълк единак. Предпочитам качеството, а не количеството на хората покрай мен. Имам малък кръг приятели. Не ми е нужно да го разширявам. Не обичам шум, партита и компании. Спазвам правилата, уважавам реда и дисциплината и дори това да ме ограничава, преценявам, че ми е полезно. По-скоро съм темерут, отколкото човек, който иска да е център на внимание. В това много си приличаме с героя ми от „Аз и моите жени“ – Филип. Прекрасно разбирам всичко, което той се опитва да спазва като професионалист, особено в началото на историята“.

Филип минава през момент на криза, което го води към две паралелни връзки. Ти как се съвземаш в подобни моменти?

Аз съм по-скоро рационален, отколкото емоционален. Слушам хубава музика, гледам хубави филми, дори видеа, които да ми дадат яснота относно проблема и за да продължа напред, се опитвам да си върна чувството за хумор. Вярвам, че то може да ни издърпа към светлото. Старая се да съм откровен със себе си – в какво съм сгрешил, къде можех да направя повече и как мога да променя ситуацията. Героят ми също е рационален тип, но липсата на баща в детството му и доминиращата му майка го осакатяват емоционално. Проблем е, че не е откровен със себе си за това какво точно иска. Затова и избира най-болезнения път и за него, и за двете му жени, което ги наранява и има тежки последици.

Какво мислиш за паралелните връзки?

За мен изневярата е слабост. Брюхнер има една реплика от „Смъртта на Дантон“: „Грехът е в мисълта, а тялото дали ще я последва…“. Вероятно всеки от нас по някакъв начин в някакъв момент в съзнанието си си е позволявал волност спрямо различен от интимния партньор човек. Но с воля и дисциплина може да не си позволи следващата по-голяма крачка. Аз не притежавам качества да водя паралелни връзки. Бил съм в тройна конфигурация и не ми е било приятно. Мисля, че такива отношения не трябва да се допускат. Дори да разбирам причините за тях, не мисля, че са окей. По-честно е да си откровен с половинката си.

Какво ти е трудно с жените?

С партньорките ми ми е било трудно, когато се опитват да ме променят, без да приемат, че съм различен от тях. Трудно ми е и когато спре комуникацията. Вярвам, че нещата трябва да се обговарят, защото водим много динамичен живот, ежедневните ни битки са все по-ожесточени и понякога човек, прибирайки се, няма как да се пренастрои и да знае какво има предвид половинката ти с определен поглед или жест. Не мога да общувам с хора без чувство за хумор. Не съм имал такива жени в живота си. Не съм имал дълга връзка с жена, която не е от артистичния свят. И слава Богу, жената до мен винаги е гледала толерантно на ангажиментите ми, без да се опитва да изземе цялото време за себе си.

Трудно ми е това, че жените все повече и повече забравят какво е мъжът да е джентълмен. Не знаят как да реагират, когато се отвори вратата пред тях, когато им дръпнеш стола, когато се държиш деликатно. Преди години подадох ръка на една дама на възрастта на баба ми, докато слизаше от маршрутка, и тя се стресна. После ми държа ръката да ми благодари сигурно пет минути, а шофьорът тръгна с отворена врата. Сега гледам студентите – как момчетата изпреварват момичетата, без да им направят път. Или момичетата мъкнат тежки декори от сценографията. И на въпроса ми – мъже няма ли, отговарят – а, няма нужда, ще се оправим. Шокира и ме притеснява не само че жените не са свикнали вече да виждат жестове на джентълменство и на внимание, а че не ги и разпознават, дори ги отричат. Сякаш да си джентълмен е акт на слабост, която заслужава подигравка, а не уважение.

Гледаш ли лекарски сериали?

Гледал съм „Спешно отделение“, „Анатомията на Грей“ и малко и от „Откраднат живот“. Любопитни са ми, но криминалните истории и разследвания са ми по-интересни.

А синът ти гледа ли „Аз и моите жени“?

Не. Малък е. Бих му го пуснал след време, но ако го гледаме заедно, за да мога да му обясня и да разбере правилно. Героят ми е объркан човек, който от морална гледна точка прави доста спорни действия. И не бих искал да му дава модел на поведение, защото това е пример как не трябва да се постъпва.

За какво използваш парите си и за какво би искал да ги използваш?

Подарявам си хубава книга или кино, подарявам на сина си неща, които го правят щастлив. Наскоро се забавлявахме в мола на Околовръстното, където има голяма зала с батути. Там поскачахме един час и беше много хубаво. Иначе бих искал да ги използвам за повече пътувания, за неща, които да ми помагат да се развивам – концерти, спектакли в чужбина или хубави уъркшопи в дадена сфера или за български проект с български артисти. Иска ми се да имаме повече сили да издържим трудностите, да развиваме себе си и да зарадваме повече публика. И, живот и здраве, нещата да се оправят, да можем да пътуваме още повече, както например през 2019 г. преди пандемията, когато направихме много хубаво турне с „Живак“ в Полша, Унгария, Словакия и Германия. Обиколихме няколко града за десетина дни и имахме прекрасни срещи с българите, които живеят там.

Коя е щастливата ти причина да се будиш всяка сутрин?

Всеки ден търся причини да се усмихвам и причини да си лягам доволен. Всеки ден търся неща, които да ме променят към по-добро. Опитвам се да бягам от собствената си зона на комфорт. И да се предизвиквам, дори с малки стъпки. Това ме кара да се събуждам с желание.

Как би описал щастието и как – нещастието?

Щастието е топлото чувство да наблюдавам сина ми усмихнат и реакциите му, докато открива света и комуникира с връстници и с по-възрастни. Щастие са и моментите на тишина в театралната зала по време на представление. Тишина, в която усещаш как ти и публиката започвате да дишате в синхрон. Нещастие са празните погледи на хора, с които се разминавам по улиците, безверието и апатията в тях, усещането, че гледат през теб и дори не виждат къде се намират. Изглеждат нещастни и в общуването, и в реакциите към нещата, които се случват около нас. И докато щастието ме стопля, нещастието засяда като буца в гърлото ми и имам желание да го променя. Опитвам се да го правя с работата си.