Елка Влаховска: Купувах като луда, чертаех и кроях

В моето детство нямаше възможност да купуваме западна конфекция. Единствената западна дреха, която дойде до мен, беше полата от тафта с бродерия, купена от Пето Авеню в Ню Йорк от сестрата на баба ми и по неведоми пътища преминала границата. Пазя я и до днес, като на талията вече ми е тясна, но след над 40 години коприната не е „мръднала“.

„Бурда“ се появи в моя живот след 1989 г. Дотогава баба ми и майка ми имаха доверени шивачки и отнякъде намираха платове. Носех дрехи, които не бих могла да си позволя сега поради липса на добро кроене и качествени платове.

Та, като се появи „Бурда“, ми даде надеждата, че ще мога да облека подобаващо мъжа си и децата. Веднага вкарах в употреба стария „Сингер“ на баба ми, купувах като луда, чертаех и кроях. От магазина на „Бурда“ на ъгъла на „Дондуков“ изкупих броеве на списанието, конци за шевна машина, ножици. Уших си пола, дори се справих със сако на карета, това е трудно поради координирането на каретата, облякох ги няколко пъти по време на бедните 90-те. После се научих сама да кроя и какво скроих – елек за костюма от „Агресия“ на мъжа ми – да е по-шик.

Той го носи с гордост до смъртта си, уви, ранна.

До днес от магазина на „Бурда“ пазя ножиците – голямата крояческа и малката за конци. 

Лилия Илиева: Начин да кажеш „обичам те“

На моя детска снимка двете с майка ми сме с дълги рокли с презрамки на морето, мисля, че в Балчик. Роклите ни са шити по кройки от „Бурда“. Сигурно сме имали не повече от три–четири броя от списанието вкъщи, изпратени от сестрата на баба ми, която живееше в Нови Сад. Помня, че ги разглеждахме с приятелките ми и си заплювахме коя рокля искаме да имаме. Заплюването означаваше да мушнем с пръст в снимката с думите: „Пу за мен“. Беше нещо като магия, като наричане, като извикване на бъдещето. Помня и как майка ми налагаше кройките от списанието върху оризова хартия, как ги закрепваше с карфици върху платове, купени от магазин на „Пиротска“, как очертаваше с креда, режеше, шиеше на старата шевна машина вкъщи, после носехме на оверлог и за оформяне на илици, ако дрехата имаше копчета.

Помня и как когато приятелките на майка ми се събираха вкъщи на кафе, кампари и бонбони „Дипломат“, разглеждаха, обсъждаха, разменяха списания. Разказваха си какво ново са си ушили. Да си шиеш по „Бурда“ беше шик.

Двете рокли от снимката с майка ми бяха нашето взаимно обещание да сме винаги голямата и малката приятелка, обещание към нашата любов и близост. Впоследствие и аз започнах да си шия по „Бурда“, но стигнах само до три „творби“ – права пола, блуза и джинсова риза за бившия ми съпруг, която направих с маншети и столче на яката от вълнен плат в шотландско каре. Това беше един от начините да кажа, че го обичам и че ще се грижа за него.

Ирина Иванова: Молът на мечтите

Не мога да шия – това като за начало. Изобщо! В 9. клас имахме часове по шев и кройка, обаче на крачна шевна машина. През целия първи срок изобщо не успях да схвана как работи глупавият й педал и не направих дори един свестен тегел. В интерес на истината и вкъщи също не успявах, така че бързо достигнах до извода, че причината явно не е в машината, а в човека. И се амбицирах.
Първите списания „Бурда“ дойдоха у дома заедно с първите каталози на магазините „Некерман“ (които тогава разглеждахме като списания) след пътуване на родителите ми в тогавашната ГДР. Дрехите там бяха толкова различни от тези, които се продаваха в магазините – всякакви цветове, в „Некерман“ всякакви модели дънки, маратонки. Исках ги всичките! „Бурда“ беше като мола на мечтите от моето детство, преминало в по-голямата си част във времето на социализма.

През зимната ваканция след позорното ми представяне на изпита по „шев и кройка“ реших, че не може да съм чак толкова зле. Винаги съм вярвала, че човек с упоритост и постоянство може да се научи да прави всичко поне на едно средно ниво. И сам-сама – наистина сам-сама! – седнах и започнах да разучавам кройките в „Бурда“. Фактът, че учех немски в училище, ми помагаше малко. Малко. Посветих около седмица на това да разбера коя линия на кройките какво означава и въобще цялата схема. И скочих директно в дълбокото – сама си скроих и уших (да, да, уших си!) елек, при това, внимание!, от различни парчета плат.

Такъв беше и самият модел – тип „пачуърк“. Единият плат бе черен – на лъскавочерни и матовочерни квадрати, а другият – джинсов плат в цвят „пепел от рози“, от стари джинси на сестра ми. Нямам никаква идея защо така нагло се захванах с тази доста сложна задача – платовете бяха различни, а това допълнително затрудняваше нещата, аз нямах никакъв друг опит освен горчивия от училищния провал, мама не искаше и да чуе да ми помага, защото тя никога не си е падала истински по каквито и да било ръкоделия. Та мерих аз, рязах, кроих, сменях конци, чупих игли и това продължи също доста време, но, уважаеми читатели, получи се един страхотен елек! Честна дума!

Дори подгъви успях да направя що-годе прилични. Само подплата нямаше, търпението ми се изчерпа. Щеше да стои по-добре и да не се огъва навътре, ако имаше подплата, но... човек не бива да е алчен за успехи. Та летях аз на крилете на труда и творчеството близо месец, че в крайна сметка ръцете ми създадоха нещо! Нещо, което дори носих няколко пъти (с риза и една вратовръзка на баща ми от 60-те на големи точки – тогава бях на вълна миксиране)! Бях супер щастлива и горда със себе си. Е, никога повече не повторих, но то е защото в моя случай всичко бе само труд и никакъв талант, а това никога не е вдъхновяващо.

Тогава, в годините без интернет, „Бурда“ налагаше ново, различно отношение към ежедневната мода. Тоест към това как да се обличаш, когато спортуваш, разхождаш кучето или дори когато си у дома или в градината. Караше те да пожелаеш играта, наречена „мода“, поне на първото базисно ниво.

По-късно като студентка в продължение на може би 1–2 години си купувах „Бурда“ всеки месец – вече се продаваше на определени места в София. Макар да беше скъпа, се успокоявах, че тези пари другите ги дават за цигари. После и аз започнах да ги давам за цигари. А още по-после вече можеше да се намери дори някой стар „Вог“ – царството на истинския шик, на истинския блясък, царството на великолепието.

Още по-по-после започнах работа в EVA.