Филмите на Адела Пеева отдавна са част от златния фонд на българското документално кино, а ако сред читателите ни все още има скептици по отношение на документалните филми, веднага бих им препоръчала поне три на Адела – „Чия е тази песен“ (2003), разказващ за песента, известна у нас като „Ясен месец веч изгрява“ и за която всички балкански народи претендират, че е тяхна;  „Развод по албански“ (2007) – за съдбата на албанци, женени за чужденки, по времето на тоталитарния режим на Енвер Ходжа, и „Кметът“ (2010) в съавторство с Антони Дончев – за най-известния кмет на София инж. Иван Иванов. И трите са завладяващи, рефлективни, болезнени, трудни и мащабни като поле на действие и проучване.

Голямата българска кинодокументалистка работи върху всеки свой филм по 3-4 години. Била е на снимачна площадка със счупен крак и в инвалидна количка и дори бременна в деветия месец. Филмът й „В името на спорта“ (1983) е забранен за показване в България по времето на социализма, изнесен незаконно през границата и показан за първи път на фестивал на късометражното кино в Берлин през 1989 г. Прожекцията е прекъсната, тъй като точно тогава обявяват падането на Берлинската стена. Адела (наричам я с малкото й име с изрично нейно разрешение) е висока, с впечатляваща аристократична осанка, излъчва спокойствие и самоувереност едновременно и, без никакво съмнение – характер. Твърд характер. Закъде без него! За филмите и живота – Адела Пеева пред EVA.

Адела, как избра кинорежисурата за своя професия? През 60-те години това със сигурност не е била най-популярната професия за жена, пък и въобще.

Доколкото си спомням, а аз си спомням добре, първият ми досег с драматичното изкуство беше още в ученическите ми години. Учех в   Английската гимназия в София и там поставяхме „Макбет“. Аз изиграх ролята на лейди Макбет. И до днес си спомням сцената, в която лейди Макбет, след като е убила съпруга си, върви като сомнамбул и говори: Out Damned Spot! (от англ. – махни се, проклето петно!). Имахме голям успех! Истината е, че в онези години театърът беше много по-популярно изкуство. Ние живеехме на булевард „Руски“ (булевард „Цар Освободител“ - б. р.), срещу нас бяха Театърът на Българската армия, Кукленият театър, другите също бяха близо... Като деца често се случваше родителите да ни оставят с брат ми да спим, а те отиваха на театър и през антракта се връщаха да ни нагледат.

Така че тогава присърце ми беше театърът. Киното ме завладя по-късно, в гимназията. Така се случи, че баща ми замина на работа в Белград и ние, цялото семейство, заминахме с него. Аз завърших гимназия там. Колебаех се между две професии – кинорежисура и история на изкуството. Приеха ме и в двете специалности и в продължение на една година ги изучавах паралелно, но в крайна сметка режисурата ме спечели. Затова пък у дома имам един куп книги на тема история на изкуството, енциклопедии. И до ден днешен ми остана слабостта към изобразителното изкуство. Кинорежисурата обаче тогава беше много, много модерна. В България все още нямаше такава специалност, а в бивша Югославия имаха много добро кино, включително и документално, печелеха награди на големите фестивали.

Тогавашна Югославия е доста прозападно ориентирана и няма почти нищо общо с България по времето на социализма, нали така?

Спомням си, че границата между България и Югославия се затваряше през два месеца, защото Тито не беше в социалистическия блок. Как разбирах кога е затворена границата и кога не е – когато беше отворена, спях на масата в кухнята, защото у дома беше пълно с гости. Затвореха ли я, аз си спях в леглото. Такъв беше животът тогава. Нашият свят бе разделен.

По време на събитията в Париж през 1968 г., ние, студентите, се бяхме барикадирали в Академията. В онези години в Белград имаше и международен филмов фестивал, в рамките на който се показваше най-доброто от световното кино – филми, които изобщо не достигаха до нас официално. Така човек можеше да си формира различен мироглед. Студентските ми години там са едни от най-хубавите в живота ми. Тогава се запознах със съпруга ми, който е сърбин. Непрекъснато висяхме по стълбите на експерименталния театър и на киносалоните. В Белград свърших две важни работи – дипломирах се и се омъжих.

И започна да правиш филми.

Когато започнах да изучавам кинорежисура в Белград, ми казаха, че ако си опропастя първия филм, никога няма да ми дадат шанс да направя втори. Имаше подобен случай с моя състудентка, така че тази перспектива ме плашеше. И до ден днешен имам тази мисъл в главата си – ако не направя добър филм, няма да намеря пари за следващия.

Това, че си жена, някога пречило ли ти е в работата ти като кинорежисьор?

В моя клас по кинорежисура бяхме само три жени и си спомням, че професорът каза: „Да знаете, че тази професия не е за жени“. На мен лично обаче никога не ми е минавало през ум, че това може да ми попречи да си упражнявам професия. Никога! Вероятно е въпрос и на възпитание. По времето на социализма жената бе еманципирана. Разбира се, имаше и такава извратена форма на еманципация – жена да кара трактор например. Когато преди години бях във Франция на фестивал за филми, направени от жени, и ме попитаха как е при нас, имаме ли проблеми да упражняваме професията си, аз буквално се опулих. Може би единствено когато направих игралния си филм „Съседката“ (филмът е от 1988 г., б.р.) усетих такава опозиция срещу себе си и тя беше ужасна. Съдиха ме, глобяваха ме, но пък „Съседката“ бе на пето място по гледаемост за съответната година и на първо място по продажби в чужбина, заедно с един анимационен филм.

А дали сега наистина са преодолени всички проблеми пред младите жени режисьори у нас?

Започнах да се интересувам по-сериозно от тези проблеми преди седем години – бях на годишно събрание на федерация на европейските режисьори, където започна да се поставя въпросът за това колко малък е процентът жени, работещи в киното. Казах си: не, в България няма такова нещо. Когато се върнах в България, направих проучване. Публикувано е на сайта, който създадох – „Жени режисьори в българското игрално кино“ (www.jeni-bg-kino.com). Оказа се, че въпреки че при нас младите жени режисьори направиха страхотен пробив в игралното кино, все още не може да се каже, че са много в сравнение с мъжете. При това, като се проследи какви са бюджетите, получавани от жените режисьори, и какви – от мъжете, разликата е огромна. Огромна! Казват, че там където са големите пари, няма жени.

Според теб по-трудно ли е за една жена да упражнява тази професия?

Който е решил да се занимава с кинорежисура, е напълно наясно, че това е и физическа, и интелектуална професия, с много голямо натоварване и в двете посоки. Винаги съм искала да правя кино и всичко, което вървеше с това, за мен беше нормално – пътуваш, ходиш, много си ангажиран, нямаш време. Просто така се работи.

При теб как се получи балансът между работа и семейство?

Когато синът ми беше малък и го питаха къде е майка му, той показваше вратата. Тоест – за него аз влизах и излизах. Върнах се на работа, започнах снимки, когато той беше на четири месеца. Живеехме в къща заедно с майка ми, баща ми и баба ми. Майка ми още работеше, но баба ми беше на 74 години – прекрасна възраст да гледа правнук. През лятото изпращах малкия при баба и дядо в Белград. Така че аз бях облагодетелствана, имаше кой да помага. Но определено, когато си с професия като тази, не можеш да дадеш на семейството си всичко, което би могла, ако се занимаваше с нещо друго. Когато синът ми беше на 6 месеца, си счупих крака и доста време бях на легло. Детето ми беше много щастливо от това счупване, защото си бях до него. Не бях „на вратата“. Но пък стана човек, не мамино детенце. Завърши Класическата гимназия тук. Помолих един колега да го подготви за изпита по кинорежисура. След няколко дни синът ми каза, че няма да кандидатства, защото ще има по-добри от него, а той не иска. (Засмива се.) Завърши философия в Мюнхен, след това – Дипломатическата академия в Австрия. Работеше в Париж в сферата на образованието, сега със семейството си е в Торино, където той също работи в организация, свързана с образованието. А каквото не съм успяла с него, сега се опитвам да компенсирам с внучката.

Някога съжалявала ли си за пропуснатото време с детето, със семейството?

Не съм мислила по този въпрос. Гледах все пак да съвместявам двете неща. Нашата професия е такава – понякога дълго време те няма, но пък между два филма може да се случи така, че дълго време да си вкъщи. Вярно, че съм снимала с опериран крак, на инвалидна количка, както и бременна в деветия месец, на прага на раждането, но това си е характер. Пък и като се захванеш с един филм, като задействаш целия механизъм, не можеш да спреш.