Съпругът ти е и твой продуцент. Добре ли е за работата и за семейството да работите заедно?

Ние не сме работили винаги заедно. Той е инженер, беше ръководител на фирмената програмна библиотека към института в системата  на държавното стопанско обединение ИЗОТ, а след промените си направихме нашата компания „Адела медия“. Тогава студия „Време“, в която работех, се разпадна и всички ние буквално останахме на улицата – нито имахме техника, за да правим кино, нито знаехме откъде да намерим парите. Каза се, че трябва да си направим фирми, за да можем да кандидатстваме за държавни субсидии.

С мъжа ми си направихме нашата и така започнахме да работим заедно. Веднага започнах да пращам сценарии тук-там, ходих на фестивали, на пийчинги (На англ. pitching – подробно вербално и визуално представяне на идея за филм с цел намиране на финансиране за създаването му, б.р.), започнах да работя със западните телевизии. Промяната ме завари на много хубава възраст – хем имах достатъчно натрупан опит, хем – енергия, бях на 40 години. Освен това знаех чужди езици – английски много добре, но и френски. Много мои талантливи колеги не можаха да се справят, да се адаптират към новите условия. Ако не беше тази смяна на системата, никога нямаше да направя филмите си. Как щях да отида в седем страни за снимките на „Чия е тази песен?“!  

Има ли място пропагандата в съвременното документално кино. За миналото знаем.

В крайна сметка рекламата също е пропаганда. За мен документалното кино преди всичко трябва да разказ-
ва съдби на хора – историите им, конфликтите, идеалите им. Не правя филми за идеи, а за хора. Пропагандата не ме интересува.

Адела, твоят късометражен документален  филм от 1983 г. „В името на спорта“, разказващ за случващото се в тренировъчната зала по вдигане на тежести с най-елитните ни тежкоатлети от времето на социализма, когато начело на националния отбор е Иван Абаджиев, е забранен и не е излъчен цели шест години. Разкажи ни за него.

Тръгнах с идеята да правя филм за младите ни спортисти въобще, после се насочих конкретно към щангистите, защото в течение на работата по филма, на проучването и срещите, видях нещата по съвсем друг начин. Говорих и със спортисти, които са имали много сериозни постижения, например с един Валентин Христов (носител на сребърен медал от олимпиадата в Москва през 1981 г. в категория до 110 кг). Когато се срещнах с него, той беше много зле – употребен и изхвърлен от спорта като ненужен. И в спортните училища отидох, където видях  малки деца на по седем години да вдигат тези тежести... Едно дете каза, че който си забрави гуменките, го остригвали нула номер. Такова беше отношението и към елитните спортисти на Иван Абаджиев. Валентин Христов ми разказа своята история за допинга – на аудиозапис само. След това ме помоли да не го ползвам и аз не го ползвах. Беше ги страх, разбира се.

Снимах тренировките и видях абсолютно нечовешкото отношение – като към парче месо, което трябва на всяка цена да докара златния медал. Белослав Манолов, също златен медалист от някоя олимпиада, вече беше в болница с цироза на черния дроб вследствие употребата на анаболи. Момче на 21 години. Говорих и с лекари, разбира се. И са го карали до последния момент да тренира. Заснех последните кадри с Белослав приживе, в болницата. Не ни пускаха да снимаме в болничната стая, бяха сложили пазачи, но ние влязохме де. Имах асистент-оператор, много висок и силен, облякохме си лекарски престилки, а той сложи камерата под престилката. Белослав почина.