После какво се случи с филма?

В студията знаеха какъв ми е филмът. Тогава минавахме през художествена комисия, която трябваше да одобри завършения филм. Казаха ми да сложа още едно интервю с Иван Абаджиев, за да балансирам, и аз сложих. Стана обаче сякаш по-лошо. Викаха ме на някакви събрания. Показаха филма без мое знание на човек от Държавна сигурност. Когато попитах как така без мое знание, те заявиха, че аз пък съм го показвала на чужденец. Имаха предвид мъжа ми, нали е сърбин. Толкова се ядосах тогава, изпитах такава безпомощност... Разплаках се. След това ми взеха филма.

Слава Богу, хора от лабораторията в нашата киностудия „Бояна“ на свой риск ми направиха две копия – едното за мен самата. Това второ копие го държах в мазето си. Пуснаха филма на фестивала на българското документално кино „Златен ритон“ в Пловдив. Получи Наградата на критиката и за първи път видях публика, която става на крака, за да ръкопляска на документален филм. През 1989 г. от филма се заинтересуваха организаторите на Берлинския фестивал за късометражно кино, който сега вече не съществува. Един колега – Росен Милев, който учеше кинознание в Берлин, пренесе незаконно филма на U-матик касета през границата и така той отиде на фестивала, който беше в Западен Берлин, по неофициален начин. Аз също отидох на въпросния фестивал. Бях много притеснена. Филмът започна и веднага спря. Казах си: край, нашето посолство се е намесило. Но не беше така. Излязоха хора на сцената и казаха: „Падна Берлинската стена!“. Цялата зала излезе навън. Видяхме как трабантчетата идваха, хората ги поливаха с шампанско, всички магазини и кръчми бяха отворени, всички се прегръщаха и целуваха, беше невероятно. После все пак показаха филма. Шегувам се, че това е филмът, съборил Берлинската стена.

Кое е по-силно според теб – цензурата или автоцензурата?

Автоцензурата. Защото е много, много човешко и нормално да се страхуваш. При нас, в България, дори по времето на комунизма не е било като в Полша, където са имали длъжност „цензор“ и изпълняващият я гледал филмите и решавал да ги спре или да не ги спира. В България нещата ставаха по друг начин. Разказвам за това в най-новия си филм „Мълчание с достойнство“, посветен на режисьорския тандем Ирина Акташева и Христо Писков. Дори и да изпуснат някой филм, който не е трябвало да се направи, излиза една статия във вестник „Работническо дело“, че филмът е много лош, публиката не отива да го гледа и веднага го свалят, защото няма публика. Така се процедираше.

Откъде събираш силите и енергията си, Адела?

Когато искам да направя някой филм, просто усещам как от мен тръгва един такъв енергиен лъч, който ме води, тегли ме напред. В момента се занимавам с тай чи, вид бойно изкуство, но и духовна практика. Действа ми много добре. Освен това от много години със съпруга ми живеем на южния склон на Витоша, тоест – в планината сме си непрекъснато. Плувам. Със сигурност е и ген. Баба ми на 80 и няколко годишна възраст се катереше на черешата да бере череши. Нашето семейство е работливо, а това е свързано с енергията.