Дъщеря ти как се запали по киното?

Сигурно покрай двама ни с майка й. Не е била активна част от екипа на фестивала, но е била свидетел на случващото се. В рамките на тазгодишния „Златен ритон“ имаше прожекция на документален филм, който направихме заедно с нея, за един човек от Трън. Тя е сценарист и режисьор. И филмът се прие много добре от публиката. Имаме планове да продължим да работим заедно и за игрален филм, който се надявам да бъде нейният режисьорски дебют. Ще е по сценарий на жена ми, върху разкази на писателя Боне Русинов, също родом от Трънско, и с много, много истински истории, случили се в района на Трън през различни десетилетия.
Дъщеря ни Ани в момента си гледа детето – нашата внучка Димана, но вече много иска да работи, а пък ние с майка й с удоволствие искаме да влизаме в ролята на баба и дядо, за да може тя да работи.

Как се справяш като дядо?

Не знам. Но ми „хайесва“, както казва Димана. Тя е на четири. Свиря й на китара и се опитваме да пеем песни заедно. Танцуваме. Жена ми е повече по четенето и рисуването.

Често казваш, че свиренето на улицата е голяма школа. Какво имаш предвид?

В края на 1989 г. излязох да свиря на улицата. За мен беше форма на свобода и си помагах финансово. Любимото ми място за свирене беше на ъгъла на Витошка и „Неофит Рилски“. Оказа се стратегическо. В сградите наоколо имаше офиси и вечер нямаше никой. Иначе можеше да стане като в „Една нощ в операта“ на братя Маркс, когато неприятният певец се възмущаваше, че го замервали с развалени домати, а Граучо Маркс му каза – ти благодари, че не е дошъл сезонът на дините!

По диагонал от мен свиреха, ако не ме лъже паметта, джаз саксофонистът Владко Кърпаров, тромпетистът Мишо Йосифов и басистът Петър Славов-син.

Аз започнах сам, после дойде моят приятел Пешето. Минаваше и Кирил Стоянков – Кики, той почина наскоро, да си спомним и за него. Появяваше се и казваше – а, аз тъкмо се прибирам, я дай да изкараме тука едно-две парчета. Кефехме се. В подлеза на Плиска се е случвало към 10-11 ч. вечерта да сме почти сами с Пешето, а да си пеем и да свирим на воля.
За мен улицата беше голяма школа за това да се научиш да се доказваш, да привлечеш вниманието на хора, 95% от които не си срещал никога. Тя ми помогна да се отпусна и да преодолея интровертността си. Имаше много важна роля за бъдещите представяния на различни програми, филми, разговори.