Популярна е историята, че докато свириш в подлеза на НДК, си научил за конкурса за директор на Дома на киното.

Да. Един ден през април 1992 г. в подлеза на НДК се появи Сашо Янакиев. Ние свирехме с Пешето, а Сашо ми каза: „Ките, би ли спрял да свириш за половин час. Има конкурс в Съюза на филмовите дейци за директор на Дома на киното. С Янко Терзиев смятаме, че си много подходящ. Може ли да отидеш да попълниш една молба?“. Казах на Пешето – абе Пеше, я посвири малко сам. Отидох, написах молба и после продължихме да си свирим. След седмица станах директор на Дома на киното.

Кога си купи първата китара?

По-скоро си спомням първата важна и фирмена китара – Yamaha. Купих си я в Лестър, където отидох на курс по арт мениджмънт в Де Монтфор Юнивърсити със стипендия на Британския съвет. Имах фикс-идея да изсвиря песента Scarbourough Fair на Саймън и Гарфънкъл в Скарбъро. Отидох, застанах в центъра на града. Беше топличко, много приятно. Засвирих, но никой не ми обърна внимание. Спечелих половин паунд, дори за „Гинес“ не стигна. Обаче пък го изсвирих парчето там. Ей така, на пук.

Вярно ли е, че си отказал среща с английската кралица?

Отказал не е точно. Но Нейно величество щеше да гостува в университета ни и ме бяха определили да се срещна с нея от името на студентите. А аз предпочетох да гледам прожекции на рок филми в Лондон.

Съжаляваш ли?

Не! Тогава гледах филма на Тони Палмър Bird On A Wire (филм за турнето на Ленард Коен в Европа и Израел) и същата 1994 г. го показахме на втория Рок Филм Фест, а самият Тони Палмър дойде за първи път в София. После през есента ми връчи сценарий за филм за Хенри Пърсел, написан от Джон Осборн, и ми каза: „Ти ще го продуцираш“. Така станах продуцент. С приятеля ми Радослав Спасов организирахме осем снимачни дни на филма „Англия, моя Англия“ в София, на Суходолското езеро, и в Пловдив. Беше голяма школа!

Гостите, които каниш на София Филм Фест, срещу заплащане ли присъстват?

Не. На приятелски начала. Част от чара на тази професия е да можеш да пътуваш, да се срещаш с хора, да обикаляш непознати места. Тери Джоунс дойде за първи път в България благодарение на Британския съвет. Идеята за фестивал на Монти Пайтън беше моя, но се случи като събитие с подкрепата на Британския съвет в Дома на киното. Тогава показахме всички филми на Монти Пайтън заедно и поотделно, както и част от сериала „Летящият цирк на Монти Пайтън“. Бях гледал „Животът на Брайън“ през 1991 г. на Фестивала на британското кино в кино „Одеон“. Паднах от стола от смях. Без майтап. Ако помниш, старите седалки на „Одеон“ се вдигаха много бързо, като станеш. Така се смях и съм станал явно, а седалката се е вдигнала. И като съм сядал, паднах. От смях! После смениха седалките. През 1996 г. Тери Джоунс каза, че иска да дойде на Фестивала на Монти Пайтън и че ще донесе най-новия си филм - „Шумът на върбите“. Никой в света не го беше гледал. Прожектирахме го за първи път в Дома на киното. Последва купон „с Кита и Пешето“, на който пяхме „Always Look on the Bright Side of Life“, а Тери свиркаше с уста. Накрая го попитах дали иска да опита български кебапчета и го заведох в кръчмата „Веслец“ до Дома на киното. И той опита шопска салата, кебапчета, боб и ракия. После дойде в България още четири пъти.

Как изглежда подготовката на фестивал като София Филм Фест?

Продължава цяла година и е свързана с много пътувания. След края на всеки фестивал през април започвам да пътувам на филмови форуми, за да гледам филми, но също и като продуцент. Например през 2019 г. с филма на Надежда Косева „Ирина“ отидох през април Хонконг и Техеран, също бях и в Лече като жури. Започвам да подготвям програмата от Кан през май и така до края на годината. През 2003 г. имах невероятния шанс да съм в едно от основните журита на фестивала във Венеция заедно с други фестивални директори, с които станахме много добри приятели - Пиер Анри Дюло – основателя на 15-дневката на режисьорите в Кан, дългогодишната директорка на фестивала в Йерусалим Лиа Ван Лиър, директорката на фестивала в Гьотеборг Янеке Ахлунд и директора на фестивала в Сан Франциско тогава Питър Скарлет – много голям фестивален селекционер, който по-късно стана артистичен директор на Трайбека и Мар дел Плата. С баджа ми можех да вляза на прожекция където и когато си поискам. На премиерата на „Имало едно време в Мексико“ седнах два реда зад Джони Деп и режисьора на филма Роберт Родригес. А най-филмовият ми спомен е от един обяд в градината на хотел „Де Бан“, където е сниман „Смърт във Венеция“ на Висконти и много други филми. На масата до нас беше председателят на журито Марио Моничели, на друга беше Марко Белокио, на трета – Бернардо Бертолучи и продуцентът му Джереми Томас. На съседните бяха Саманта Мортън, Сърджан Каранович и още много, много. Беше като сън.
Обичам да пътувам и не само по работа.