И няма значение дали разбира, или не. Продължавам да чета и в малката му главичка се наслагват нови и нови думички. Понякога ги повтаря. Пеем наши песнички и в „концертното“ изпълнение се включва и малкият Джюджю. Понякога преди сън си говорим, разказвам  им за България. Когато миналата седмица ги попитах какви искат да станат, като пораснат, Джейми отговори (мисля за втори път), че искал да помага на хората, а малкият Джюджю отсече кратичко: „Чистач! Искам да чистя“.

Любезността минава по улицата

Ето няколко различни наблюдения в японското ми ежедневие. Когато напускаме паркинг, рецепция на хотел, на клиника и пр., докато ни се покланят за довиждане, ние се сбогуваме с: „Осева ни наримас (наримашита)“ („Благодарим ви за любезността и че се погрижихте за нас”).

По-горе написах, че в Япония не обичат да правят забележки, да отправят груби думи, да изразяват гласно или гръмогласно несъгласие (нямат псувни, а нецензурните думи, които рядко или никога няма да чуете, са по-малко от пръстите на ръцете ми). Та когато се срещнах преди около седем  години с държавния служител от японската пътна полиция с цел нашите шофьорски книжки да бъдат признати с двустранно споразумение, за да не бъдат подлагани моите сънародници на японските изпити за правоуправление, той отговори: „Моля ви, предоставете ни статистика от българската пътна полиция за броя на пътните произшествия в страната ви за последните пет години – катастрофи, ранени, загинали“.

Получавам сравнително бързо от България официалния отговор (тук следва да отбележа, че по това време съм дипломат в посолството ни в Токио) и се радвам безкрайно какво добро нещо ще последва само от един разговор. Чете японският служител пред мен писмото и придружаващата го статистика, клати глава, аз улавям, че май има нещо нередно. Без упрек или снизхождение, по-скоро загрижено, ама много загрижено казва само: „Изглежда, госпожо Антонова, у вас любезността не минава по улиците“. Моментално разбрах, уви, че при съпоставка с японската статистика нашите произшествия на глава от населението са в пъти повече! Веднага тръгнах с аргумента, че у нас сме в процес на поправяне и асфалтиране на старата пътна мрежа и това ще да е причината за невъобразимо големия брой произшествия. Склоних го за още една среща и да предоставя документ със статистика само за последната една година. Следва да призная, уви, че „любезността наистина не минава по пътищата ни“, забравили сме я някъде в автомобила ли, кой знае къде. Ето това е един пример за „разминаване“. Дано не е завинаги. Получихме червен картон.