С „Моши моши, Япония“ – първата книга от японската си поредица,  Юлияна Антонова-Мурата предизвика леко земетресение и приятно разместване на читателските пластове, в които „потънаха“ 7 тиража един след друг. Последва „Уки уки, Япония“. Ако „моши“ на японски означава както „ало“, така и „мога ли да ви помогна“, „уки“ се превежда като „чувството, когато подаряваш някому усмивка, обич и внимание“.

Сега дойде ред и на „Сан сан, Япония“ (издателство „Книгомания“). През 50-те години японското правителство решава, че ще въведе като задължително обръщението „сан“ („господине“, „госпожо“, „госпожице“) за всички социални прослойки. В резултат внукът на Юлияна – тя е омъжена за японец и живее в Токио, нарича Юки Сан приятелчето си от детската градина Юки. Рибката в аквариума също е сан. Трябва да прочетете новата Юлиянина книга обаче, за да разберете какво означава „сан сан“.

Иван Кулеков беше казал, че Япония прилича на Оня свят, по-доброто място, на което всички се надяваме да се озовем един ден. Само че не е на небето, а в морето.

Япония не е еднозначна страна, разбира се, за различните й лица са писали изключителни автори: Амели Нотомб, Всеволод Овчинников, Никола Бувие, Мюриел Барбери (наскоро излезе нейната „И розата сама да е“, ИК „Сиела“). Юлияна, която вече второ десетилетие е близо до изгряващото слънце, обаче е избрала да вижда не просто интересното, а доброто в тази страна. Неслучайно Кулеков нарече книгите й учебник по доброта. Ето още от нейните думи.

На опашката от изненади

В Япония задната врата на таксиметровите коли, и то само онази, която е от страната до тротоара, се отваря автоматично за пътника. Той влиза и сяда на задната седалка. Помислено е за неговата сигурност. Таксиметровите служби няма да допуснат и 0,1% възможност да му се случи нещо, когато влиза в таксито или когато го напуска. Ще бъде обслужен подобаващо, без бакшиш, със задължителния фиш, който се дава заедно с рестото до йена. На него е изписан телефонът на агенцията, в случай че клиентът си забрави в таксито мобилния, чантата, компютъра.

В тази страна човек буквално може да си сверява часовника по разписанието на градския транспорт. На нашата автобусна спирка под разписанието е написано: „В сила от 1 април 2009 г.“ Оттогава линията функционира безупречно, въпреки че имахме няколко осезаеми земетресения и тайфуни.

Ще продължат да ме докосват произведенията на изкуството, каквато е храната в огромния брой ресторанти – финесът, с който са аранжирани, за да се нахранят най-напред очите. Снощи бях поканена в такъв ресторант. Спрях се на печен лук в менюто. Изненадваща бе и цената. От прилична, по-прилична. Каква беше изненадата ми, когато поднесоха поръчката ми в красива чиния от фин бял порцелан с нежен преливащ златен нюанс в горния й край, а по средата гледам и не вярвам на очите си – кленово дърво от фино нарязан на лентички печен кромид лук с тук-там неопадали още златни есенни листа. Да не ти се иска да го започнеш.

Ще продължи да ме учудва навикът на японките да си запазват място в огромно кафене (например „Старбъкс“), като оставят дамската си чанта отворена (грабнали набързо банкнота да си платят кафето, портмонето – и то разтворено), на масата – мобилния телефон. Отиват да се наредят за поръчката си, после се отправят към щандовете с нови броеве на луксозни списания („Вог“, „Ел“), взимат 2-3 – безплатни са за разглеждане, и се връщат на мястото си. А през това време десетки минават покрай масата, хвърлят бегъл поглед, отминават. Абсолютно никой няма да посегне към марковата чанта за няколко хиляди долара, скъпия шал, айпада. И никога не съм чувала да се отправя забележка. Например: „Запазвате място, а ви няма цяла вечност“.

Съседите като вдъхновение

Истинските истории и случки в живота на моите съседи и приятели са заели място в „Сан сан, Япония“. Ако знаете как обичат да изразяват радостта си! Поднасят я с толкова непринуденост, като малки деца. Ето така реагираха, когато разбраха, че са станали „част“ от книгата ми. Всички са решени, след като свърши епидемията от КОВИД-19, а те вярват, че това ще е през 2022 г., да посетят България.

Съпругата на моя съсед („Господин Укита от съседната къща“, така се казва един от разказите ми) току ме изненада с купичка таратор. Казвам й: „Укита сан, ама вие не отстъпвате на никоя българка по умението си!“. Тя се усмихва и благодари. Зарадва ме и с нова история за запознанството си със своя съпруг и блокадата от неприязненост, с която я посрещнали преди близо шейсет години неговите родители, несъгласни с един неравноправен според тях брак, който „нямало да издържи“. Госпожа Укита хареса много разказа в третата книга и ми отвърна с доверие. Пред никого не е разказвала тази съкровена част от живота си. Питам я, би ли искала да я напиша в следващата книга. Тя тихичко и с надежда отвръща: „Може ли?“.

Лекар не се разпитва

Японският лекар е изключителен авторитет – на него се гледа с уважение, възхищение, като на капацитет с огромни знания, на „приятел на здравето“. Затова и никой японец не би дръзнал да спори с него, да го оборва, укорява, да се чуди или да решава прав ли е, или не е. Снаха ми е завършила най-добрия университет „Кейо“ и магистратура в най-престижния – Тодай (Токийския университет, основан в 1877 г.). Тя е правист. Изключително трудна специалност. С нея съм била по един или друг повод в болница. С какъв респект се отнася към лекаря – слуша внимателно съветите му и през ум не й минава да му опонира даже и с дума. Питала съм я, защо, съгласна ли е с него за всичко. Тя отговаря кратко: „Сенсей е“! А да си сенсей (да си учител мъдрец в твоята област) означава години наред упорит труд, учене, всеотдайност, призвание. След като станеш лекар, процесът на усвояване на новостите в твоята специалност продължава.