Две години по-късно ти се класира за Олимпийски игри, а след още четири години стана първата българка с победа в Диамантената лига, най-престижната във вашия спорт. Надявам се през годините да си усетила колко горди и щастливи сме били с теб. Да се върнем на книгата. Симоне (Симоне Колио, съпругът на Ивет – б.р.) как гледа на нея? Мотивира ли те да продължиш да пишеш?

О, Симоне, е супер мотивиращ, като истински италианец е много емоционален и зареждащ. Не е човек, който ще стане сутрин и ще каже: Ооо, не, днес нищо не ми се прави. Напротив, винаги трябва нещо да прави, много е деен и изисква това и от другите, умее да мотивира. За книгата обаче… Беше доста сложно да му преведа първата глава, защото той не чете български, така че се наложи през Гугъл Транслейтър да му я пусна. Усети все пак енергията и каза, че е невероятно интересен текст. Абе или много ме обича, или книгата си я бива!

Или и двете. Как успяхте да съхраните връзката си със Симоне, при положение че от известно време той ти е и треньор? От колко години сте заедно?

От 12 години сме заедно, от 8 имаме брак, а от 2 е и мой треньор. Това, че започнахме и да работим заедно, създаде единственото напрежение, което някога сме имали в нашата връзка. Чисто работно напрежение, което дори е и необходимо, защото между състезател и треньор по принцип си има една динамика – състезателят обикновено дърпа в посока „не мога повече, изтощен съм, това е моят лимит“, а треньорът – „трябва да стигнеш още по-напред, можеш да го направиш“. Та тази динамика ни поскара няколко пъти много сериозно, но все пак никога толкова сериозно, че да не си легнем заедно вечерта и той например да остане да спи на дивана в хола.

Не се е стигало до фатални последствия, но все пак това е съвсем различен ключ на общуване – когато сте не просто мъж и жена, а треньор и състезател.

И родителите ни, и приятелите ни казваха: Недейте да работите заедно. Но ние искахме, пък и се наложи. Освен всичко друго, ние сме тренирали заедно много време преди това, още докато и той бе състезател, и се  познаваме достатъчно добре. Той беше и асистент на моя треньор дълго време. Това, което ни пречупи, бе, че изведнъж той трябваше да поеме отговорността на треньор. Не съжаляваме. Изживяхме толкова истински и емоционални моменти, плакахме от гордост, от щастие. И загуби преживяхме, разбира се – моменти, в които нещата не се случваха точно така, както ги планирахме. Но прегръдката и това, което той ми каза след бягането ми в Токио… „Никога не съм бил по-горд с теб!“ Това беше най-големият комплимент за мен. Бях убедена, че ще можем да се сработим със Симоне и ще ни е забавно, пък и нямаше какво да губим. Важното е, че знам, че ако сега кажа: Симоне, утре отиваме на пистата и пишем Орегон 2022– това е световното първенство догодина – като следваща цел, той ще каже: ОК, аз ще бъда всеки ден там заради теб.

Видя ли Симоне по друг начин като треньор?

Не, ние се познаваме толкова добре! По 24 часа сме заедно. През първата вълна на пандемията много хора, на които им се наложи за по-дълъг период от време да са непрекъснато заедно у дома, направо полудяха. За нас животът си беше същият. Съвсем се нормализира, когато после стана възможно и да възобновим тренировките. Е, няма да идеализирам пандемията сега. Все пак тя промени плановете на всички ни. На практика през 2020 г. повечето спортисти работихме една година за нищо. Тази една година като спортна подготовка, натоварване и умора е нещо много, а в същото време нямаше състезания, имаше моменти, в които не можехме и да тренираме. Нямахме сигурност изобщо дали ще имаме работа. Беше отменена цяла олимпиада, което никога до този момент не се е случвало. Освен това при нас – ние сме свикнали да тренираме, тялото ни има нужда да тренира… Но аз си имах други проблеми през това време, защото нашият лабрадор Болт се разболя. Беше на 9 години. И точно в тези първи месеци от пандемията се бях фокусирала върху него. Това беше нашето куче – на двама ни със Симоне. Взехме го, като заживяхме заедно. Сигурно е някакъв късмет, че все пак в последните му месеци бяхме заедно, бях до него. Сега пък си имаме един шестгодишен… осиновен. Разхождам го само аз, защото не признава друг. С нас е навсякъде – летим със самолети, пътуваме с фериботи, взимаме си го на море.