Някога имала ли си дневник?

Да. Когато започнах да пиша книгата, минах през дома на родителите си и си взех дневниците, които си водех още като ученичка, защото знаех, че в един от тези дневници, в определен момент в живота ми влиза леката атлетика и исках да се върна в онзи момент отпреди 25 години. Исках да прочета как е започнало. Какви неща са били тогава в главата ми, в живота ми.

И?

И се посмях доста. Големи глупости са ми били в главата.

А откри ли предчувствие за това, което предстои да се случи, предчувствие за успехите?

Имаше желание, но в интерес на истината при мен апетитът си дойде с яденето. Знаех, че имам дадености и талант да постигна нещо голямо, но това в спорта, за съжаление, много често е недостатък. Познавам доста случаи с хора, на които непрекъснато им се повтаря, че могат, че имат талант и с този си талант са по-различни от останалите, но в крайна сметка това ги препъва. Защото се опитват да стигнат до върха с по-малко работа от другите, които нямат този талант. Аз лично имах обратна връзка…

Кой ти я даде тази обратна връзка?

Треньорите. Ние с Ани (Ани Лалова, сестрата на Ивет и неин пиар, б.р.) сме добри примери в това отношение. И двете отидохме на стадиона да тренираме горе-долу на една и съща възраст. Аз останах там 25 години, а тя след първия ден никога повече не се върна. Защото просто не е попаднала на точния треньор. Наплашили са я, вместо да повярват в нея, не са я запалили. Треньорът е като учителя. Той ти отваря света и ти трябва да му вярваш, трябва да го харесваш.

Вероятно не са толкова малко спортистите с 25-годишна кариера, макар че сигурно не са и много, но със сигурност са малко онези, които са преминали през изпитанието, през което премина ти – само година след брилянтното ти представяне на първата ти Олимпиада в Атина, при нелеп инцидент при тренировка, отново в Атина, счупи бедрена кост, една от най-тежките възможни травми.

Кой тогава беше до теб? Освен семейството ти, разбира се.

Всеки минава през своите трудности и препятствия. То е като едно виенско колело, не можеш винаги да си горе. Случват се и хубави, и лоши неща. И в живота е така. Рано или късно се случва нещо, което се оказва най-голямото ти изпитание и трябва да платиш най-голямата цена. До мен бяха семейството, приятели, треньорът ми, лекари, които вярваха в мен. Хора, които са ми звънели от Германия, за да отида в определена рехабилитационна клиника. Малки срещи, малки парченца от големия пъзел, но много важни.

В този тежък период писа ли в дневника си?

Да, и сега като прочетох тези пасажи, си спомних момичето, което бях тогава, и разбрах защо не съм се отказала. Видях себе си в онзи момент. Това е много сериозна контузия, трудно е дори само да се върнеш на пистата, а какво остава да постигнеш нещо. Когато ме питат как съм успяла да се върна, моят отговор винаги е бил, че съм вярвала, че в мен има още много, много повече. Толкова уверена в себе си съм била! И сега, четейки дневника си от онези години, аз видях това момиче, което дори непосредствено след операцията, с още изправен на екстензия крак, вярваше, че ще се върне. И точно това момиче, което вярваше, то успя.

Попитах кой е бил около теб тогава, но всъщност си мисля, че в подобни ситуации човек е сам. Сам трябва да се справи…

Да, така е, но споделянето помага, вдъхновява. Надявам се, че за всички тези години след завръщането ми на пистата съм успяла да помогна на много спортисти в подобни ситуации, които са искали съвет… Нашият спорт е доста рисков, опасен – ние се движим с много висока скорост и без всякакви обезопасявания, нямаме въздушни възглавници… Движим се със скорост от типа на 10 метра в секунда и при тази скорост нещо много малко може да причини голяма беда. Шанс 1:10 да падна, 1:10 кракът ми да се извие под такъв ъгъл, че да счупя бедрена кост, и 1:1000 да се върна и да бягам, и да стана шампионка. Късметлийка съм явно!