В желанието си да бъде честен с бъдещата си жена, още преди сватбата Толстой й дава да прочете дневниците му. А в тях са описани пиянските му гуляи, комарджийските му пропадания и най-страшното за нея – сексуалните му похождения. Толстой изпитва ненаситен сексуален глад, който задоволява с леки жени и крепостни селянки (навик, към който ще се връща и в годините на брака си). По думите на Сноу той или купува, или просто взима онова, което му трябва. София е така нещастна да научи, че годеникът й дори чака дете от своя крепостна на име Аксиния – впрочем Толстой никога не признава този свой син, въпреки че той буквално му е одрал кожата, не говори с него, момчето нарича баща си „господарю“ и е просто още един от крепостниците му. София се опитва да забрави наученото от дневниците и да прости, но така и не успява. Още повече че младоженецът е доста безцеремонен и я обладава в мига, в който остават сами след сватбата. Край на романтиката и ухажването. Година по-късно тя пише в дневника си, че още изпитва ужас и дори отвращение от сексуалните щения на мъжа си. Толстой прави секс с нея, когато пожелае, без значение дали София иска или не. Ако не друго, това, че е тъй желана, ласкае егото й, а и след секс графът ставал по-сговорчив от обикновено.  

Според Пруст Толстой пише като всеблаг бог. Никой бог, нито дори човек, не би могъл да бъде по-малко благ обаче, казва Чарлс Пърси Сноу във великолепната си книга „Реалистите“. Впрочем Горки е на същото мнение. Толстой не обича хората, казва той, защото ги съди прекалено жестоко.

Това се вижда и в „Кройцерова соната“, която прочетох в опърпано вече издание от 1978 година, взето от библиотека – просто не намерих друго. Жената там е някакъв съсъд на злото и, дори без да го иска, води семейството си до морална разруха, а горкия си мъж – до извършване на престъпление.

„Чия е вината“ е в съвсем ново издание, подготвено от „Колибри“ в превод на Ася Григорова с интересната корица на Люба Халева. Когато завършва повестта си, София Толстая дори и не помисля да я публикува. Все пак се надява, че това ще стане, макар и след смъртта й. Трябва да мине цял век, за да се сбъдне желанието й.

За първи път повестта излиза в списание „Октябрь“ през 1994 година, но остава незабелязана в размирните за Русия времена. Днес тя е преведена на различни езици и е в унисон с новата вълна феминизъм.  

Последният и истински ужасен скандал между съпрузите Толстой става в нощта срещу 28 октомври 1910 година. Лев Николаевич бяга от дома си, като оставя на София прощално писмо: „Не мисли, че заминавам, защото не те обичам. Обичам те и те жаля от цялата си душа, но не мога да постъпя различно от начина, по който постъпвам“. След като прочита писмото, София, която по това време вече е с доста разхлабени нерви, направо истерична е тя по това време, опитва да се удави в езеро в имението им. Спасяват я.

Скоро идва информацията, че графът умира от белодробно възпаление на гара Астапово. Тя тръгва натам, приближените му не й позволяват да го види. Толстой, великият писател и може би ужасен човек, умира на 7 ноември 1910 година. Графинята го надживява с 9 години, през които започва да издава дневниците му, като продължава да слуша нападките, преследвали я през целия й живот на омъжена жена – че е била недостойна за гениалния си съпруг съпруга.