„Ние започнахме да живеем много консуматорски. Заслужихме си пандемията. Аз обичам да ходя на нудистките плажове около Варвара. Те са на практика по скалите. Хората са на разстояние един от друг, тихо е, защото никой не е там, за да вдига шум. Отивам аз това лято, оставям си колата горе, слизам на скалите. Недалеч от мен възрастна двойка също плажува. Минава известно време, горе спира една кола, изскачат някакви хора, викат, смеят се, снимат се, от колата звучи музика, никой не се съобразява, хвърлят си фасовете на скалите, убедена съм, че са си хвърлили и опаковките от чипсовете, и кенчетата. Възрастната двойка изчакаха малко, после си сложиха банските и си тръгнаха. Зачудих се дали да не отида при онези горе и да ги набия.“

Осъзнавайки, че звучи ретроградно, питам Диана дали не се страхува да ходи сама на нудистки плаж. „От тази година вече да. Имах неприятна случка с един мъж, който доста скъси дистанцията и беше агресивен. Успях някак да го спра, но вече имам едно наум.“ От нудистките плажове до темата за голите сцени в киното е, както се казва, на една ръка разстояние. „Трудно се снимат такива сцени“ – залагам на клишето аз. „О, чакай! Идват премиери!“ – казва Диана и изведнъж от нея излиза „онзи“ смях, който, предполагам, толкова е привлякъл Бина Харалампиева. Смехът на Ирина.

Питам я какво се е променило в нея. От предишното ни интервю са изминали „само“ три години и половина, но пък преломни. „Доста неща. Аз доскоро не знаех дали със сигурност искам да се занимавам с актьорство. Никога не е било на всяка цена. Правя нещо, когато ми е интересно, когато ме развива и обогатява. С работата си създадох много нови приятелства, започнах да се доверявам на хората – моя препъникамък, доверието…“ „Защо?“ „Не знам, травми от детството – свива рамене актрисата. – Може би се научих да слушам. Да можеш да чуваш – не само партньора си на сцената или пред камерата, но и хората около себе си. Аз бях свикнала да живея в капсула. От дете съм така – моят свят ми беше абсолютно достатъчен. Децата ми викаха, че съм вещица. Според мен идеята за вещицата им дойде, защото над къщата ни на село се спускат клоните на много старо дърво, а през есента около дървото започваха да кръжат врани и кацаха върху оголените му клони. Малко зловещо!“

Нали знаеш, че само вещиците са наистина свободни? „Така е – казва Диана. – Знаеш ли кое се промени най-много през последните години? Аз самата. Канализирах емоциите си. Успях да овладея лудостта си, като в същото време продължавам да я поддържам жива. Човек трябва на всяка цена да прави нещата, с които се чувства свободен и щастлив. И да рискува, да не се поддава на рутината. Искам да правя неща, които ме доизграждат. Ролята ми в „Тютюн“ е точно такава. Не знам каква ще е реакцията на публиката, ще видим, но за мен като актьор това бе скок в най-дълбокото.“

Прегръщаме се и се разделяме. Мисля си за фотосесията (кадри от която виждате на тези страници) и за това колко много й отиват диамантите на Диана, на нощта в нея, на смеха й, на картините й дори, които някак горят в мрака. Сега ще й пиша, че към пърформанса ала Марина Абрамович – с картината под душа – трябва задължително да прибави диаманти.
Наистина очаквам нейната Ирина.