С Алек Попов сме ходили къде ли не – в българското посолство в Лондон, в партизански отряд преди 1944 година, сега, с новия му роман „Мисия Туран“, попадаме в измислената държава Туран, където учени от БАН търсят родината на древните българи.

Проф. Несторов пътува с дъщеря си Косара, която следва баща си в трънливия път на науката. Косара с дългата си плитка ала Лара Крофт и къси панталонки е харесана – за нейно нещастие, от президента на републиката Азис Николаевич Налъмбаев и от това произтичат редица забавни и конфузни ситуации. Икономиката и донякъде животът в Туран се държат на два стълба – производството на „травка“ (трева) и на напитката кумодка, поради което част от героите ходят доста напушени и накумодени.

Докато експедицията мери главите на туранците, за да докаже, че са сродни на българите, в София се развихрят патриотарски страсти, подклаждани от организацията „Пазителите на Онгъла“. Задават се избори и президентът Славянски спешно се нуждае от гласоподаватели. Дали пък туранците да не получат български паспорти, за да могат да гласуват за правилния кандидат?

Как ви хрумна историята, която описвате в „Мисия Туран“?
На плажа. С Деляна (Манева, съпругата на Алек Попов, б.р.) и досега спорим дали е било на Велека в Синеморец или на Северния плаж Косата в Поморие. Но и двата много ни харесват, така че няма кой знае какво значение. Беше преди 10 години, филмът по „Мисия Лондон“ току що беше излязъл и се опитвахме да измислим продължение. Защото, нали, живеем в ерата на продълженията... Обаче нещо не ни се получи. Затова пък измислихме нещо различно, една идея, която през годините упорито се бореше за живот и накрая се пребори. Как ли не се опитвах да се скатая от тази нова мисия, дори по едно време ни хрумна да предложим да я развие на наш приятел, много талантлив белетрист, с чувство за хумор, , но той възпитано и благоразумно отказа. И така, след като се убедихме, че скоро няма да стане филм от нея, реших да я напиша като роман, та да не отиде зян. Защото все пак си давах сметка, че е много яка.

Предприели сте и изследователско пътешествие. Къде отидохте, какви хора срещнахте, открихте ли там древни българи?

По-голямата част от действието на романа се развива в измислената страна Туран, някъде в пространствата на Централна Азия и Южен Сибир. Въображението по принцип може да ни спести много излишни движения в реалния свят. В хода на работата обаче почувствах, че трябва да се опра и на нещо истинско. Дължах го на героите си, дължах го на читателите, а и на себе си като разказвач. Никакви проучвания не могат да заменят и секунда от личния опит! Тази книга нямаше да бъде същата, ако не се бях докоснал до реалността, която лежи под въображаемия свят. Но аз мразя да пътувам като турист – първо е скъпо и второ, много по-важно, като турист се докосваш само до най-повърхностния слой от културата на една страна. Обитаваш някакъв пашкул от забележителности и маршрути, подготвени от туроператорите. А моята цел не бяха забележителностите, а живия живот. За голям мой късмет се откри възможност да посетя република Тува по академична линия – там се подготвяше международна конференция по етническите проблеми в Централна Азия. Бях толкова мотивиран, че само за месец подготвих всички необходими документи, написах дори пленарен доклад и „мечтата на идиота“ (по Илф и Петров) взе, че се сбъдна. Тува е красива, сурова страна, населена с миролюбив, но горд народ, който държи на традициите си. Има много действащи вулкани, езера и минерални извори, наречени аржани. Ако се вярва на статистиката, това е страната с най-много шамани на глава на населението. Запознах се с двама от тях. Мисля, че аз бях единственият българин наоколо, но кой знае... Един ден може би ще си признаят общите корени.

Да бях пил, може би нямаше да си говорим така безгрижно сега... Кумодката е млечна алкохолна напитка, плод на личното ми вдъхновение. Идва от кумис и водка. Както гласят предупрежденията в някои филми: никога не пробвайте това в домашни условия. И все пак вашият въпрос ме подтикна към идеята за малък експеримент. Кумис не ми се намира под ръка, но половинка кефир от Берьозката може би ще свърши работа. Кефирът има сходна структура с кумиса, но се прави от краве мляко. Та, смесвам го с равно количество водка и го оставям на слънце два-три дена да втаса, пък да видим какво ще стане.
 
Би толгойогоо хэмжсэн! Чи уу? (В превод от турански: „Аз измерих главата си, а ти?“, надпис върху листовка, направена по поръка на президента Налъбмаев и призоваваща населението да се включи в измерването на главите от българските учени.) Моля ви, отговорете на въпроса.

Одоохондоо биш, гэхдээ энэ нь болно! Още не, но и това ще стане. Радвам се, че сте обърнали внимание на езика, защото това ми е слабост. Както прилежно съм обяснил в книгата, туранският е местен език, кодифициран сравнително отскоро, който спада към алтайската езикова група с влияние от горнобадашханските говори и с дебел лексикален слой от монголски и руски думи. В действителност нещата стоят малко по-различно, но ще оставя читателят сам да се досети, за да не развалям илюзията за автентичност отсега. Това би могъл да бъде подходящ въпрос за телевизионна игра, който да ви донесе много точки.

С излизането на книгата ви на пазара Кубрат Пулев обяви създаването на партия „Велика България“. Нямаше как да не направя връзка с патриотичната фондация „Пазители на Онгъла“ от „Мисия Туран“. И това ако не е синхронизъм. Да не би да знаехте за новата партия?

Както един от моите герои казва: „зад всеки успял българин стои непрекъсваема верига от гени, която го свърза директно с великите родове на Древна България.“ Понякога литературата надхитря живота, понякога – обратното. Когато си схванал логиката на даден тип поведение и публичност, тя може да те отведе далеч. Мисля, че това не е изолирано явление, а по-скоро глобален тренд. Мантрата за изгубеното величие хвана дикиш дори в САЩ – страна, която се има за еталон на демокрация и едва ли страда от национални комплекси. Но ето, оказва се, че страда. Целият въпрос е колко шарана ще клъвнат на тази кукичка. Веднага се сещам за стария марксистки принцип: количествените натрупвания водят да качествени изменения. Докато шараните са малко е фарс, но ако станат повече ще бъде драма.

Към коя теория за произхода на древните българи се придържате?

Българската историография изобилства от теории за произхода на древните ни предци, които поради отсъствието на категорични доказателства и най-вече поради времевата отдалеченост на разглеждания период са осъдени сякаш на паралелно съжителство. Опитите да се отговори на този въпрос датират още от 18. век и на неговото разрешаване са се посветили учени от най-разнообразни сфери на хуманитарното познание. Както иронично отбелязва акад. Васил Гюзелев: „В резултат на това са създадени редица хипотези, някои от които удивляват със своята причудливост и упорство в отстояването им“. Моите герои очевидно се придържат, макар и не особено стриктно, към „туранската теория“ за произхода на българите. Лично за мен няма чак такова значение откъде сме дошли, ако въобще сме дошли отнякъде. То всеки отнякъде е дошъл! За съжаление тези теории често служат като оправдание за разни расистки спекулации, което решително не приемам. Не ми били тюрки, нито славяни, а най-чисти арийци...

Какво е общото между туранците и северномакедонците – и в двата случая като че ли българският паспорт е просто възможност да се емигрира в чужбина?

Първите хора, бих казал. Но нека все пак ви разкажа една история, която е сходна донякъде на тази, която разказвам. И наистина се е случила. През не чак толкова далечната 2008 година на международното летище в Скопие с тържествени държавни почести е посрещната странна делегация. Тя се оглавява от краля на хунзите, Газанфар Али Кан, носещ титлата Мир, съпругата му и други приближени лица. Хунзите са малък народ, обитаващ няколко трудно достъпни долини в северната част на Пакистан, в подножието на Хималаите. Кралят и хората му се смятат за потомци на войниците на легендарния Александър Македонски, които са достигнали до тези места преди 23 века. Височайшето посещение е кулминацията на процеса по побратимяване, започнал няколко години по-рано с една експедиция, изпратена да търси наследниците на древните македонци. В Ютуб още висят клипчета, свързани с това епохално събитие. Кралят на хунзите, облечен в традиционен костюм, носещ екзотична шапка с пера, дава изявление пред медиите, че е изключително горд, че се намира в земята на своите предци. Журналистите са във възторг. Вестниците изобилстват от заглавия от сорта „Македонците се завръщат в Македония“. Кралят и свитата му са приети на най-високо равнище. Правителството планира да им отпусне обширен терен, където да бъдат изградени резиденция и културен център... Но както се казва, всяко чудо за три дни. След поредната политическа рокада процесът на интеграция замира. Сега този епизод изглежда просто като анекдот.

В книгата ви е застъпена и така актуалната екологична тема. Чашите, изработвани от „Пазители на Онгъла“, например са от естествен материал – черепи на византийски войници. Вие самият следвате ли екологични принципи? От какъв материал са чашите у дома ви?

В националната ни митология чашата череп на Кубрат е едва ли не еквивалент на свещения Граал. Тук става дума за сакрални предмети, а не за екология. Като се пуснат в серийно производство, естествено, вече не са толкова сакрални, но това е част от мърчандализацията на историята. Аз лично харесвам чаши на столчета и канчета. А когато ме мързи да ги мия, използвам пластмасови, без да изпадам в излишни угризения.

Интересни са отношенията между шефа на експедицията проф. Несторов и дъщеря му Косара. Близостта помежду им, но и нуждата да се разделят… Вие също имате дъщеря. Кога родителят трябва да остави детето си да избяга в степта?
Рано или късно този момент настъпва. Това е още една линия в романа, която е свързана с процеса на вътрешно израстване. Както на родителя, така и на детето. Ние много често разглеждаме потомството си като проекция на самите себе си, като продължение на собствените си амбиции, като нещо, което ни принадлежи. Но това е илюзия. Детето е самостоятелен човек и в един момент тръгва по собствен път с всички съпътстващи го рискове. Проф. Несторов се опитва да задържи Косара, като я превръща в свой ученик. „Защото дъщерите все някога си тръгват, а учениците... остават.“ Но също така осъзнава колко е егоистично от негова страна. И я пуска да отлети в степта с избраника на сърцето ѝ. Всъщност това е момент на взаимно освобождаване. Свободата и рискът винаги вървят ръка за ръка.

Проф. Несторов в крайна сметка не открива предците на древните българи. Къде да търсим корените си, защото, както казва един от героите ви, хората имат нужда от корени?

Мисля, че колкото по-назад във времето се връщаме, толкова повече навлизаме в територията на въображението, а там вече всичко е възможно. В хода на моите проучвания развих силен интерес към Ориента и Далечния Изток. Източните корени не са нещо, от което бих се срамувал. В някакъв смисъл човек сам си изобретява идентичност. Аз например, докато пиша, дотолкова се вживявам в средата и героите си, че започвам да възприемам техните навици. Слушам тяхната музика, ям тяхната храна. Опитвам се да видя света през техните очи. Мисля, че всеки антрополог, всеки изследовател на човешката природа, минава през такъв процес на вътрешна трансформация, който му помага по-добре да разбере другия. Така се е случвало с великите унгарски изследователи на Ориента през 19. век, които скитат предрешени като дервиши по прашните пътища на централна Азия. Нещо подобно преживява и моят герой, който в крайна сметка достигна до едно по-висше на разбиране за човека и започва да търси в „другостта“ потвърждение за общите корени на човечеството.